Движението за освобождение на животните

Питър Сингър

ДВИЖЕНИЕТО ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕ НА ЖИВОТНИТЕ:

НЕГОВАТА ИСТОРИЯ, ПОСТИЖЕНИЯ И БЪДЕЩЕ


Питър Сингър е професор по Биоетика към Университетски център за човешки ценности, Принстънски университет, САЩ. Автор е на "Освобождение на животните", за първи път публикувана през 1975 г, особено повлияла върху развитието на идеите по защитата на животните.

Други негови тематични публикации: "Демокрация и неподчинение" (1973), "Фабрики за животни" (в съ-авторство с Джим Мейсън, 1980), "В защита на животните", сборник с есета на философи, учени и активисти в движението за освобождение на животните (1985).

"Въпросът не е дали могат да разсъждават или говорят.

Въпросът е способни ли са да изпитват страдание?"

Джереми Бентам

В последно време обществеността започна да осъзнава съществуването на нова житейска кауза: освобождението на животните. Повечето чуха за движението за първи път от местната преса и най-често от рубриката "какво ли още ще измислят?"След това бяха демонстрациите срещу фабрики за животни, лабораторните експерименти и избиването на тюлени в Канада. Всичко това показано на милиони с помощта на телевизионните камери. Накрая бяха и незаконните действия: позиви по магазини за продажба на кожи, разрушени лаборатории и спасяване на животни. Какви идеи стоят зад движението за освобождение на животните и откъде се започна? Ще опитам да дам отговор на всички тези въпроси в това есе.

Нека започнем с малко история, за да придобием известна перспектива. Загриженост за страданието у животните се открива в религията на хиндуизима и в идеята на будизма за състраданието като универсално чувство, разпростиращо се над животни и хора. Нищо аналогично не може да бъде намерено в традициите на Запада. Съществуват няколко текста, засвидетелстващи известен интерес към благосъстоянието на животните в Стария завет, няма и спомеване за това в Новия или в основните течения на Християнството за неговата осемнадесет вековна история.

Св. Павел презрително отхвърля мисълта, че Бог може да се грижи за благосъстоянието на един вол или свиня. Потвърждение е случаят със стадото свине, на които Христос изпратил бесове и накарал да се издавят в морето. Притчата е поучително разяснена от Августин, за да знаем, че ние нямаме задължения към животните. Тази интерпретация била приета от Тома Аквински, който заявява, че единственият аргумент срещу проявата на жестокост спрямо животни е, че тя може да породи жестокост спрямо самите хора. Според Аквински няма нищо лошо само по себе си да се предизвиква страдание на животни. Тази теза станала официална позиция на Римокатолическата църква и така в средата на ХІХ век, Папа Пиус ІХ не дал разрешение за създаването на дружество за защита от жестокост на животните в Рим, защото имало опасност то да наложи идеята, че човешките същества имат отговорности спрямо по-низшите божи творения.

Дори в Англия, страна с богата традиция в защитата на животните, първите усилия да се прокара правна уредба датират едва отпреди 180 години. Били посрещнати с присмех. За пълното неразбиране сред обществеността може да съдим по отношението на The Times, който агресивно разкритикувал опитите законово да се ограничи лова с клопки. Ето какво четем в августовския брой: "Всичко, което се намесва в личното време и частна собственост на човека е тирания". Животните са били просто собственост.

Това се случило през 1800-та година и проектозаконът отпаднал. Още 20 години са били нужни, за да се приеме първият закон срещу жестокост спрямо животни в правната уредба на Англия. Отдаването на каквото и да било значение на интересите на животните е грандиозна стъпка отвъд границите на нашия вид и морал. Въпреки успеха, стъпката е била твърде малка. Тя не е достигнала до основния проблем: поставянето под въпрос на правото ни да употребяваме друг вид. Само жестокостта - да причиниш болка, когато няма причина да го правиш, от садизъм или от безочливо недоглеждане - била забранена. Фермерите, които лишават прасетата от пространство на движение, не били в нарушение на забраната за "жестокост", посочена в закона, защото всичко, което правели било единствено от полза: да подсигурят необходимото количество месо. По същия начин, учените, които изтравят хиляди плъхове за нужната доза аромат на паста за зъби, не извършват жестокост - така е редно, за да сме сигурни в новите продукти.

През ХІХ век интересите на животните си заслужава да бъдат защитавани, единствено когато не са застрашени сериозни човешки интереси. Животните остават "низши създания", от които човешките същества съвсем ясно се разграничават и спрямо които се намират недостижимо нагоре в стълбицата. Ако се случи сблъсък между двата интереса, пределно ясно е чий ще бъде пожертван - при всички положения интересът на животните няма да бъде зачетен.

Особеното значение на Движението за освобождение на животните е неговото предизвикателство именно срещу тази нагласа. Освободителите на животни си позволиха да зададат въпроса: Има ли право нашият вид да твърди, че човешкият интерес винаги трябва да надделява?! Те успяха, макар и да звучеше абсурдно в началото, да разширят понятията за равенство и права и да включат в тях и не-човешките животни.

Случаят с равенството между животните

Колко смислено е подобно разширяване на понятието? Възможно ли е да приемеш насериозно призива на Оруел от "Ферма за животни": "Всички животни сме равни!". Борецът за освобождение на животните твърди, че това е така. Нека се отклоним за момент от централната тема, за да обсъдим основните положения в идеята за равенството.

Ще бъде от полза да започнем от по-общоприети твърдения като това например, че всички човешки същества са равни помежду си. Когато казваме, че всички човешки същества, независимо от тяхната раса, вяра или пол са равни, всъщност какво отстояваме? Тези, които искат да защитят йерархичното, неегалитаристко общество често изтъкват, че независимо от опитите ни, просто не е вярно, че хората са равни. Дали ни харесва или не, трябва да приемем факта, че хората имат различна форма и ръст, имат различен морален свят, различават се по интелектуалните си способности, по това дали са склонни да помагат на другите безвъзмездно и да се вчувстват в сетивността и нуждата им, по различните умения да общуват свободно и възможност да преживяват удоволствие и болка. С други думи казано, ако желанието за равенство се основаваше на реално съществуващо равенство между хората, ние просто щяхме да спрем да го желаем. Щеше да бъде неоправдано желание.

За щастие, поддържането на идеята за равенството между хората не зависи нито от интелигентността, нито от моралния статус, физическата сила или нещо друго. Равенството е морална категория. Не просто установяване на факт. Няма никакво логическо съответствие в това да твърдиш, че различните способности оправдават вниманието, което се отдава за задоволяване на желание или интерес у единия, а не у другия. Принципът на равенство не е детерминанта за съществуващо равенство: той е чисто и просто препоръка, затова как да се държим спрямо другите човешки същества.

Джереми Бентам е застъпил основата на равенството като морална категория в утилитарната си система с формулата: "Всички за един и нито един за повече от един!" С други думи, интересите на всяко същество, повлияни от някакво действие, трябва да се имат предвид и да им се придава същата тежест, каквато на подобните интереси на другите същества.

Приложението на принципа на равенството трябва да произлиза не от това как изглежда някой, какви са способностите му, а по същество самото приложение трябва да се променя според характеристиките на тези, които са били повлияни от наши действия. Тези основания спомогнаха расизмът и сексизмът да бъдат изоставени. Същите причини налагат заклеймяването и на видовизма. След като това, че някой човек притежава по-висока интелигентност от друг не го превръща в средство за постигане на цели, как е възможно човешки същества да експлоатират не-човешки същества?

Много философи предлагаха, под една или друга форма, принципа на равното зачитане на интересите да бъде основополагащ морален принцип, но много малко от тях признават, че този принцип се прилага и спрямо членовете на други животински видове. Бентам е бил един от малкото, които е разбирал това. В следващия пасаж, написан по времето, когато черните роби в Британските колонии все още били третирани по-зле от не-човешките животни, Бентам пише:

"ще дойде ден, когато остатъкът от животинските създания ще изискват права, които никога не са им били давани поради тираничност. Французите вече откриха, че черният цвят на кожата не е причина човешките същества да бъдат изоставяни на капризите на мъчител. Ще дойде ден, в който ще се разбере, че броят на крайниците, окосмяването на кожата или краят на гръбначния стълб не са достатъчна причина за изоставяне на чувстващи същества на същата тиранична съдба. Какво още може да послужи за разграничителна линия? Дали способността за съждение или способността за общуване? Но един кон или куче са несравнимо по-рационални и по-общителни от едно дете на един ден, на седмица или месец. А и дори да не беше така, какво следва? Въпросът не е дали могат да разсъждават или говорят. Въпросът е способни ли са да изпитват страдание?"

Основното, на което обръща внимание Бентам тук е способността за страдание, като жизнено важна характеристика за правото на равнопоставеност. Способността да изпитващ страдание (или по-точно способността да изпитваш страдание и удоволствие) не са просто други характеристики като способността да научиш чужд език или висшата математика. Бентам не казва, че тези, които опитват да поставят "разграничителната линия", трябва да се разглеждат като избрали погрешната характеристика. Способността на страдание и удоволствие от нещата е предпоставка за това да произвеждаш интереси по принцип - условие, което трябва да се има предвид преди да се говори за каквито и да било интереси, в какъвто и да било смисъл. Недомислица ще бъде да се каже, че не е било в интерес на камъка да бъде изритан от дете на пътя. Камъкът няма интереси, защото не изпитва страдание. Нищо, което направим върху него няма да повлияе върху неговото благосъстояние. Една мишка, от друга страна, има интерес да не бъде измъчвана, защото ще изпита болка от подобно действие.

Ако същество страда, няма морално основание, което да оправдава отказа ни да вземем неговото страдание предвид. Независимо от това, какъв вид е съществото, принципът на равенството предполага неговото страдание да бъде схващано като равно на всяко друго страдание на друго същество, колкото и тежко да бъде съпоставянето. Ако същество не е способно да страда или да изпитва удоволствие и щастие, не трябва да бъде взимано предвид. Чувствителността (използвам термина като подходящ, макар и не изцяло точен за способността за страдание и удоволствие) е единствената причина да бъдем загрижени към интересите на другите. Да твърдим, че причина е неговата рационалност или интелигентност, не е защитима позиция. Ако е така, защо да не изберем друга разлика, като например цвета на кожата?

Расистът атакува принципа на равенството, като отдава по-голяма тежест на интересите на членовете на своята раса, когато има сблъсък между интересите на неговата и интересите на чуждата раса. По това подобие видовистът позволява интересите на неговия личен вид да надделеят над интересите на членовете на другите видове. Моделът е подобен при всеки случай. Повечето човешки същества са видовисти в основата си.

Равно зачитане на интересите

Какво следва от това, че приемаме равенството на животните за разумна идея? При всички случаи не следва, че животните трябва да имат същите права като тези на хората, примерно правото да гласуват. Равното зачитане на интересите е това, към което се стремим, а не равните права. Но какво означава всичко това практически? Струва ми се, че има нужда от обговаряне.

Ако дам "начален старт" на кон с плясване по задницата, той ще тръгне, но ще изпита известна болка. Кожата на коня е достатъчно дебела, за да го защити от слабия удар. Ако ударя дете със същата сила, детето ще се разплаче и определено ще изпита болка, тъй като кожата му е много по-чувствителна. Следователно, много по-лошо е да плеснеш дете, отколкото кон, ако двата удара са с една и съща сила. Но навярно има друг вид удар, не мога да кажа точно какъв, може би с тояга, който ако бъде причинен на кон, животното ще изпита болка, подобна на тази на детето от плясването. Това е, което имам предвид под равно количество болка. И ако ние приемаме, че не е добре да причиняваш подобна болка на дете, то тогава, в случай че не сме видовисти, трябва да оценим отрицателно и причиняването на подобна болка на кон.

Съществуват по-сложни разлики между човека и животното. Нормалното възрастно човешко същество има ментални способности, които в определени ситуации водят до изпитване на по-голяма болка от тази причинима на животно в аналогични ситуации. Ако решим да извършим изключително болезнен и смъртоносен научен експеримент върху нормално възрастно човешко същество, отвлечено от някой обществен парк за тази цел, всеки възрастен, който посещава парка ще започне да изпитва страх, че той или тя ще бъдат отвлечени. Натрупването на терор води до форма на допълнително страдание отвъд болката от самия експеримент. Ако същият експеримент бъде извършен върху не-човешко животно, ситуацията ще му причини по-малко страдание, поради отсъствието на акумулираща се болка от знанието за самото отвличане. Аргумент от този вид не е видовистки и не означава, че е по-редно да използваме животно за експеримент, а е по-скоро добре да го правим, отколкото върху нормални възрастни човешки същества, при условие че въобще е необходимо да се извършва такъв експеримент. Трябва да отбележим, че същият този аргумент важи и при експерименти върху човешки осиротели деца или стари хора, доколкото те няма да имат знание затова, което ще им се случи.

Този аргумент поставя не-човешките животни, децата и старите хора в една категория и ако го използваме, за да оправдаем експериментите върху не-човешки животни, трябва да се попитаме дали сме готови да позволим също експерименти върху човешки деца или стари хора. И ако отговорът е отрицателен, на какво основание? Основанието различно ли е от морално незащитимата позиция за предпочитание към собствения ни вид.

Има много области, в които висшите ментални способности на възрастните хора се различават: предчувствието, детайлизирана памет, по-голямо познание за това, което се случва. Тези разлики не винаги водят до изпитване на по-силно човешко страдание. Понякога животните могат да страдат повече заради ограничено разбиране на случващото се. Например, ако отвеждаме затворници по време на война, можем да им обясним, че трябва да се подчинят на правилника и няма да бъдат насилвани. Щом войната приключи, те ще бъдат свободни. Ако заловим диво животно, по какъв начин ще му обясним, че не застрашаваме живота му? Дивото животно не може да разграничи надделяването чрез сила и затварянето от опита да бъде убито. Едното причинява толкова ужас, колкото и другото.

Някои твърдят, че не е възможно да се прави сравнение между страданието на един или друг вид. Според тях, когато интересите на животните и хората се разминават, равенството не може да ни бъде пътеводител в разрешаване на проблема. Предполагам е вярно, че сравнение не може да се прави прецизно, но прецизността не е съществена. Дори и да не държим на равенството, а приемем, че ще зачитаме интереса на животното, само когато човешкият интерес не е нарушен, даже в този случай, ще ни се наложи да извършим радикални промени със самите себе си, като започнем от храненето, начините за отглеждане на животни във ферми, експерименталните етапи в множество полета на науката, подхода ни към дивата природа, лова, клопките, даже носенето на животински кожи, места за забавление като цирковете, родеото и зоопарковете. Дори само това да постигнем, ще бъде спестено огромно количество страдание.

Убийството

Дълго говорих за причиняването на страдание на животните, но до момента нищо не казах за убийството им. Пропускът беше умишлен. Приложението на принципа на равенството е достатъчно недвусмислен, поне на теория, когато се отнася до причиняване на страдание. Болката и страданието са нещо лошо и трябва да бъдат предотвратени или намалени до минимум, без оглед на раса, пол или вид. Колко страшна е болката зависи от интензивността и продължителността й. Болката е принципно отрицателно чувство, независимо кой го преживява.

Самопознанието, интелигентността, способността за общуване са характеристики, които се отнасят до самия начин на живот. Те са от различно естество и не са относими към страданието и болката. Тезата, че животът на себерефлектиращото същество, способно на абстрактни съждения, планиране на бъдещето, сложност на действията при комуникация.. е по-ценен от живота на същество без тези способности, не е защитима.

За да покажем разликата в естеството на характиристиките - болка и интелигентност например, ще използваме следната хипотетична ситуация: Трябва да направим избор между живота на нормално човешко същество и човешко същество с психическо разстройство. Допускам, че изборът ще бъде в полза на нормалното човешко същество. Но ако трябва да решим чия болка да предотвратим, тази на нормалното човешко същество или тази на човека с психическо разстройство, тогава? Представете си, че и двамата са получили болезнени, но повърхностни рани и имате хапче срещу болката само за един от тях. На кого ще го дадете? В този случай изборът никак не е лесен. Чудовищното в болката е самата болка, без да се взимат предвид другите характеристики на страдащото същество. Ценността на живота, обаче, се определя от характеристики като интелигентност.

И така, ако трябва да избираме между живота на човешко същество и този на животното, трябва да спасим живота на човека. Но има особени случаи, в които обратното е правилно, защото човешките същества рядко имат качествата на "нормалното" човешко същество. Тази гледна точка не е видовистка, въпреки че на пръв поглед може да изглежда така. Решението да се спаси човешкият живот се взима не поради това, че той е член на нашия вид, а поради това, че ценността е от значение.

Изборът да се спаси човешки живот, вместо този на животно, се основава на характеристиките, които имат нормалните човешки същества и не върху простия факт, че е член на нашия вид. Ето защо, не можем повече да твърдим, че животът на членовете на нашия вид, които съвсем не отговарят на характеристиките на "нормалния човек", трябва да се предпочита пред този на животните. Дали е погрешно да се убие безболезнено животно е въпрос, на който в общия случай не може да се даде ясен отговор. Но винаги си припомняйте, че при някои човешки индивиди имаме близка мисловна способност с тази на животните. Това помага ли за отговор на въпроса?

Цели на движението

След като погледнахме на движението за освобождение на животните от гледна точка на философските им основания, нека видим и техните цели.

Целите на движението може да бъдат формулирани в едно изречение: да се сложи край на видовизма и да се приемат насериозно интересите на не-човешките животни. Но откъде да започнат. Това е толкова обща цел, че е по-добре да започнем от малките задачи.

Традиционните организации за благосъстоянието на животните правят опит да ограничат жестокото отношение към животните, с които имаме най-близък допир. Кучетата, котките и конете са на първо място в техните листи - те са наши домашни любимци. След това са онези животни, които са просто симпатични: бебетата-тюлени, с техните големи кафяви очи и меки бели палтенца, мистериозните китове и игривите делфини. Борците за освобождение на животните, естествено, са срещу страданието и безпричинното убийство на кучета, котки, коне, тюлени, китове, делфини и всички останали животни. Но те не мислят затова колко симпатично на нас ни изглежда това животно и колко несправедливо е то да бъде карано да страда. Те се интересуват от силата на страданието и от броя на животните, подложени на страдание.

Борците за освобождение на животните по-скоро биха демонстрирали в полза на лабораторните плъхове и фабричните кокошки, отколкото за кучетата и котките, третирани лошо от собствениците им. В крайна сметка, има над 45 милиона плъхове и мишки, употребявани в лабораториите за експерименти само в САЩ. И всяка година, се отглеждат около 3 билиона пилета в производствените фабрики, натъпкани в касетки по тировете и след това овесени надолу с главите на конвейра към кланицата.

На фона на количеството въвлечени в този институционализиран видовизъм, вредата върху котките и кучетата, причинена от техните безмозъчни или просто жестоки стопани, е нищожна.

Та, доколкото борците за освобождение на животните са срещу експлоатация на животните, те са съсредоточили усилия срещу експериментите с животни и употребата на животни за храна. Нека погледнем на тези две области малко по-отблизо.

Експерименталните животни - инструменти за изследване

Видовизмът може да бъде съзрян в една от най-мащабно разпространените практики: експериментите. Експерименти за установяване на опасни вещества за хората или тестване на психологически теории относно ефекта на насилието и грубото наказание. Хората обикновено смятат, че тези експерименти са от жизнена важност и че това ще доведе до намаляване на страданието повсеместно. Тази удобна вяра е твърде далеч от истината.

Ето пример за един обикновен тест, провеждан редовно от компании за козметика като Ревлон, Ейвън или Бристъл-Майерс за преценка на веществата в продукта. Тестът на Draize, наречен на името на създателя му, се прилага в началото върху шест заека-албиноси. Като се държи здраво всяко животно, долният клепач се издърпва от очната ябълка, така че да оформи малка чаша. В тази чашка се сипват на капки 100 милилитра от това, което е наред да се тества. Клепачът на заека се придържа една секунда към окото, след което се пуска. Един ден по-късно, ти се връщаш, за да провериш подути ли са клепачите, дали ирисът е зачервен, има ли разязвяване на роговицата или заекът е ослепял. Това е стандартен тест, който се извършва без анестетик, принципно за всяка субстанция, която ще тръгне на пазара и има възможност да влезе в нечие човешко око. Други комерсиални текстове включват така наречения LD 50 - "LD" - Летална Доза, като 50 отговаря на процента на животните, за които дозата трябва да бъде летална. С други думи тестът LD 50 има общ брой от животни - плъхове, мишки, кучета, каквото и да е, които храниш с определени количества от тестваната субстанция, докато успееш да отровиш половината от тях. Опитът е успешен при резултат 50 на 50. Дозата е позната като "стойност LD 50" и дава информация за това, доколко опасно е веществото за човека. Почти всички оцелели животни след такъв тест заболяват, но дори да не взимаме този факт предвид, самият тест не е благонадежден за сигурността на хората по простата причина, че има значителни разлики между видовете. Да вземем един показателен и значим пример: Thalidomide* не предизвиква малформации при много животински видове.

Това са стандартни тестове в комерсиалните лаборатории. В университетите също се провеждат експерименти, които не могат да бъдат оправдани от този, който взима насериозно интереса на не-човешките същества. В департаментите по психология животните се наказават с електрически ток или задържане в изолатори, за да се види колко невротични могат да станат, като за целта на експеримента са нужни крайните варианти на формите!

Животните като храна

За огромната част от човешките същества, особено тези от градските, индустриални зони, най-честият контакт с членове на друг животински вид е по време на обяд. Ние просто се храним с тях и постъпвайки така другият вид не е нищо повече от средство за постигане на нашата цел. Ние гледаме на техния живот и съществуване като подчиним на нашия вкус. Казвам "вкус" съзнателно, защото е чисто и просто въпрос на създаване на удоволствие. Няма друго разумно обяснение на това, че задоволяваме нашите потребности от протеин чрез яденето на плът, вместо на зеленчуци с високо протеиново съдържание.

Актът на убийство представя нашата готовност да извършим каквото и да било върху друг вид, само за да задоволим нашия вкус. Но това, което им причиняваме, докато са живи е много по-ясна индикация за нашия видовизъм, отколкото фактът, че сме готови да извършим убийство. С едничката цел да имаме месо на масата си нашето общество толерира методи за производство на месо, които поставят чувстващи същества в невъзможни условия през цялото време на тяхното съществуване. Животните са третирани като машини, които преобразуват частите си в плът и всяка иновация, която може да доведе до по-високи производствени нива е приемлива за хората.

Както един служител веднъж каза: "За жестокост си говорим, когато ползата започва да намалява." Така кокошките се тъпчат по три - четири в клетка, в пространство по-малко от един разгърнат вестник. Клетките се правят от тел, защото това улеснява чистенето, въпреки че телта не е никак подходяща за самите кокошки. Подът е наклонен, за да може яйцата да се прибират по-лесно, въпреки че така кокошките не могат да се отпуснат. В тези условия всички инстинкти се деформират: кокошката не може да разтвори крилата си, да се движи свободно, да се попощи, да си порови в земята или да си направи гнездо. Макар преди това, те никога да не са познавали други условия на живот, наблюдатели виждат как птиците правят опити да реагират естествено. Фрустрирани в невъзможността си, често развиват, това, което фермерите наричат "пороци" и се избиват помежду си. А за да не се стига до това, фермерът изрязва клюновете им.

Това отношение не се ограничава само с птиците. Прасетата се отглеждат в клетки с метални шини за обездвижване. Тези животни са сравними по интелигентност с кучетата и се нуждаят от разнобразна, стимулираща среда на живот и ако такава не им се подсигури, страдат от стрес и скука. Всеки, който държи кучето си в подобни условия, нарушава закон, но тъй като интересите ни по експлоатиране на прасетата са по-големи от тези спрямо кучетата, ние спорим за жестокостта спрямо кучетата, докато съвсем спокойно консумираме произведеното от жестокост спрямо прасетата.

Освобождението на животните днес.

През последните няколко години движението за освобождение на животните спечели няколко безпрецедентни битки. До скоро в огромната си част обществеността нямаше идея какво се случва в производството с интензивни технологии. Днес във Великобритания, Западна Германия, Холандия и Австрия огромна част от информираното мнение е срещу затварянето на кокошките-носачки в малки телени клетки, на прасетата и телетата в обор, в който и крачка не можеш да направиш, а какво ли остава да се завъртиш. Британският комитет за обществено селскостопанство препоръча забрана на клетките за кокошки-носачки. Швейцария отиде крачка напред, като законово регламентира премахването на клетките през 1992 година. Западногерманският съд се произнесе в полза на премахването на клетките, като заяви, че клетките са в противоречие на закона срещу жестокостта спрямо животни. И въпреки че правителството намери начин да превърне решението на съда в неефективно, Районът в Хесе, Западна Германия съобщи, че ще последва швейцарския пример и ще започне подмяната на клетките с други методи.

Навярно най-позитивната стъпка е направена в полза на британските селскостопански животни, въвлечени в така наречената "търговия с бяло телешко месо". По изисквания телетата са държани 22 часа в денонощието на тъмно, в отделни обори, твърде тесни за движение в тях. На животните не е поставяно сено, върху което да лежат от съображения да не го изядат, защото това можело да повреди бледността и мекотата на месото. Хранени са по специална диета без съдържание на желязо, така че плътта да остане бледа и да отговаря на най-високото качество за луксозните ресторанти. Кампания срещу търговията с бяло телешко месо доведе до потребителски бойкот, в резултат на който най-големият производител на телешко в Британия съобрази необходимостта от промяна и изведе телетата от техните мрачни, дървени, педя на педя обори в групови обширни обори с помещение за движение и слама за почивка.

Друга огромна задача на движенията за освобождение на животните, поради тяхната численост и количеството страдание, което им се причинява са експериментите с животни. В тази посока също са постигнати сериозни победи, въпреки че те са преди всичко в САЩ. Първият успех дошъл през 1976 в кампания срещу Американския музей по Естествена история. Музеят е бил избран, поради мащабността и безсмислеността на експериментите, провеждани в него. Експериментите били свързани със серия опити с котки, на които се отстранявали отделни органи и се проследявала промяната в половия им живот. През юни 1976 активистите на движението за освобождение на животните започнало да атакува музея с писане на протестни писма, рекламиране и привличане на подкрепа. Продължили така до декември 1977, когато обявили, че се спира финансирането на експериментите.

Тази победа не е спасила повече от 60 котки, но показала, че добре планирана и организирана кампания може да попречи на учените да правят каквото си поискат с лабораторните животни. Хенри Спира, Ню Йоркски бивш търговец мореплавател, използва победата срещу музея, за да постави основата на още по-големи кампании. В момента той ръководи две големи коалиции, съсредоточили се върху прекратяването на теста за очи на Draize със слепота за зайците и LD50, тест с петдесетгодишна история, създаден за достигане на летална доза при 50% смъртност от съвкупността животни. Взети заедно тези токсични тестове предизвикват страдание и стрес на повече от 5 милиона животни годишно само в Съединените Щати.

Коалицията вече започна да редуцира както броя животни, използвани в експериментите, така и жестокостта спрямо тях. Американските правителствени агенции отговориха на кампаниите срещу теста на Draize чрез намаляване на някои от най-крещящите мъчения в него. Обявиха, че разяждащите субстанции: силен алкален разтвор, амоняк и други почистващи препарати, не е необходимо да бъдат тествани повторно. След като това се възприема за напредък, можете да си представите каква е била ситуацията преди началото на кампанията. Агенциите намалиха също на половина или една трета броя зайци, необходими за тестване на продукти. Две основни компании, Procter&Gamble и Smith, Kline&French реализираха програми за подобряване на токсикологичните тестове, които включват съществено по-малко страдание за животните. Друга компания, Avon, докладва намаляване с 33% броя на животните, които се ползват.

Огромна промяна настъпи след заявлението на Американския контрол по храните и лекарствата (FDA), че не се нуждае от LD 50 тест. С един удар, корпорациите, развиващи нови продукти, бяха лишени от техните стандартни извинения за ползване на LD50 - обяснението беше, че FDA ги притиска да извършват теста за стоките, които трябва да се реализират на американския пазар.

Драматичен успех постигнаха и някои самосиндикални активисти. Един от впечатляващите случаи бе на Алекс Пачеко, работещ доброволно в лабораторията на д-р Едуард Тоб. Пачеко открива, че работата на Тоб е свързана с изкуствено обтягане на нервните окончания на крайниците на маймуните и наблюдение как те ще възстановят функциите си. Отделно условията в лабораторията били тежки и когато маймуните се наранявали помежду си, никой не им оказвал ветеринарно-медицинска помощ.

Спокойно Пачеко набирал своите доказателства и накрая ги представил в полицията. Тоб бил признат за виновен в причиняване на жестокост върху животни и е първият експериментатор в историята на Америка обявен за виновен в подобно дело. Малко по-късно обвинението било преобразувано в техническо наказание, но Тоб вече бил загубил много държавни субсидии и експериментите с животни добили лоша слава.

Имиджът на експериментаторите пред обществото пострадал още повече от разбиването на лаборатория в Университета в Пенсилвания, Филаделфия за мозъчна хирургия, атакувана през 1984-5 от членове на Движението за освобождение на животните. В лабораторията, д-р Томас Генарели извършвал експеримент, част от който било нанасяне на прорези върху главите на павиани. Активистите не освободили нито един павиан, а взели единствено видеозаписи, направени от самите експериментатори по време на работата им. Когато тези записи били показани по националната телевизия, реакциите били впечатляващи. Картината показвала експериментаторите по време на операция, разменяйки си шегички, докато държали грубо павианите, обиждали ги, наричали ги "духачи". Записите показали съвсем ясно, че обратно на твърденията на Генарели, павианите не били изцяло под анестезия, докато се извършвала хирургията на черепа им. След множество протести, седящи стачки пред Националния институт по здраве, активистите постигнали драматична победа. Секретариатът на Съединените Щати по Здравеопазване и Социални услуги обявило официално, че има съществени разминавания между изискванията за използване на животни в лаборатории и субсидиите на лабораторията били спрени.

Бъдещето на освобождението на животните

Тези, които живеят от експлоатацията на животни сега трябва да се защитават. Изследователската общност вече е алармирана. Много лаборатории са увеличили безопасността си, но това е твърде скъпо и защитата се пуска само по време на експеримента, а точно това е нещото, от което се нуждае всеки борец за свободата на животните. За да се охранява всяка ферма, ще отидат още повече пари. Не е учудващо, че някои експериментатори или фермери се надяват движението за освобождение да се окаже само мода.

Ще разочаровам тази надежда. Движението за освобождение на животните ще остане. За десетилетие то се изгради и има огромна обществена подкрепа. Идеята, че ние не сме оторизирани да ползваме животните като предмети, които трябва да бъдат употребявани за каквото си поискаме, независимо дали се отнася до забавление, лабораторното тестване или нов оцветител за храната ни, се споделя от все повече хора.

Все пак остава въпросът - какъв курс ще вземе движението. Паралелно на движението за освобождение, други активни действия са силно подкрепяни. С идеята, че не трябва да се проявява жестокост към никого, човек или не-човешко животно, много активисти смятат, че е справедливо да измъкнат животно от място, създадено за страдание и да му подсигурят нов дом. Аналогично на нелегалните подземни пътища, по които черните роби са успели да достигнат до свободата си. Според тях това е единственият възможен начин да се помогне на жертвите на потисничеството.

В най-лошите случаи на безсмислени експерименти, този аргумент определено е коректен, но съществува още един въпрос, който трябва да бъде зададен от всеки, който се интересува не просто от незабавното освобождаване на десет, петдесет или сто животни, но от перспективата да достигне до промяна, която ще въздейства върху милиони животни. Дали действието ребром е най-подходящата тактика? Дали тя само поляризира дебата и втвърдява противоположните мнения и самата възможност за промяна? Все пак, трябва да кажем, рекламата печели и засвидетелстваната публична симпатия, заради освободените животни е допринесла повече добро отколкото вреда. Благодарение на добрата стратегия и план експериментите вече не могат да бъдат обществено защитими.

Има сигнали, че изборът на целите се променя, като нараства войнствената активност. Някои активисти дори отиват отвъд действия, конкретно свързани с освобождаване на животни или документиране на жестокост. През 1982 година, група нарекла себе си "Милиция за Права на животните (Animal Rights Militia) изпратила до Маргарет Тачер писмо-бомба. Групата никога не била чувана по-рано или до момента и навярно не е била създадена за освобождение на животните. Но "Взвод за възмездие над ловците", част от особено успешната Асоциация за саботиране на лова, е несъмнено истинска.Това да се пречкаш по време на лов и да помагаш на животното да не попадне на прицел е едно, но да раздаваш възмездие на ловци е съвсем друго нещо и много по-съмнително морално. (Ако изследваме корените и детските преживявания на повечето ловци, тяхното жестоко поведение е лесно обяснимо и е по-скоро за съжаление, отколкото за налагане на възмездие).

Аз не вярвам, че нелегалните действия са винаги морално погрешни. Има обстоятелства, при които дори при демокрация е много по-морално да не се подчиниш на закона. Освобождението на животни дава добри примери за такива обстоятелства. Ако демократичният процес не функционира, проучванията на общественото мнение показват, че огромният процент от хората се обявяват срещу експериментите и в крайна сметка правителството не предприеме никакви действия, за да ги спре и обществеността е държана настрани от това, което се случва във фермите за животни, тогава нелегалните действия може да се окажат единственият изход за помощ на животните и за набавяне на свидетелства, за това, което става там.

Моята загриженост не е свързана с нарушаването на закона като такъв. Свързана е с перспективата да станем жестоки помежду си и да се доведе до поляризиращ мненията климат, в който аргументите стават невъзможни и в крайна сметка животните стават негови жертви. Противопоставянето между активистите за особождение на животните, от една страна, и фермерите и някои от експериментаторите може да бъде неизбежно. Но действия, които въвличат цялата общественост или действия на насилие, ще ни противопоставят едни на други.

Движението за освобождение на животните трябва да спомогне за избягване на ескалацията на насилието. Активистите трябва изцяло да бъдат срещу употребата на насилие, дори когато опонентите им използват насилие спрямо тях. Под насилие се има предвид всяко действие, причиняващо директна физическа вреда на всяко човешко или не-човешко същество. И аз ще мина отвъд физическата вреда. Съществено е да не се предизвиква страх или терор. Лесно е да се повярва, че след като експериментатор кара някого да страда, справедливо е да направим така, че той самият да пострада. Това поведение е погрешно. Можем да бъдем убедени, че човек, който извършва жестокост спрямо животно е безчувствен и груб, но ние няма да бъдем по-различни, ако го заплашим с разплата или насилие. Силата на движението за освобождение на животните се основава изцяло на силата на своята етика. То не трябва да напуска високия морал.

Вместо да вървим надолу по пътеката, увеличавайки съществуващото насилие, движението за освобождение на животните ще постъпи много по-добре, ако последва примера на двете най-велики движения за освобождение през Модерните времена, и не случайно най-успешните: на Ганди и на Мартин Лутер Кинг. С огромен кураж и разсъдък, те поддържали принципа на ненасилието, въпреки провокациите и честите атаките на техните опоненти. Постигнали успех, защото справедливостта на каузата им е неотречима, а поведението им достигнало до съзнанието дори на тези, които били срещу тях. Борбата за разширяване на сферата на моралното над не-човешките същества може да бъде много по-дълга и трудна, но ако се преследва със същата упоритост и морална твърдост, тя със сигурност ще успее.

* Thalidomide - /мед/ - талидомид, сънотворно, довело до сериозни промени в плода по време на бременност (бел. ред)