Политическата употреба на животното

В съвременната масова култура темата за животните - изчезващи или защитени, обезправени или не, свръхкултивирани или благоденстващи - е една от най-често дискутираните. Тази тема отдавна не е приоритет единствено на фикционалните и научно-популярни наративи, т.е. - на експертите.
Нека вземем за пример едно диво (изглежда, само по дефиниция) животно: вълкът. От времето на "Белия зъб" насам вълкът не се мисли като класически вредител. За това ни говори не само популярният герой на Джек Лондон, но и огромният брой детски играчки, анимационни герои и "тотеми" на спортни отбори. Вълкът днес се намира под защитата на законите за опазване на природата, а научно-популярните наративи го представят като културно животно, чийто модел на поведение (колкото и да е парадоксално) може да служи за пример; вълкът естествено (разбирай: по-добре от човека) контролира дивечовите популации; известният австрийски зоолог Конрад Лоренц доказва, че вълците не се самоизяждат помежду си за разлика от хората; в западната преса периодично се появяват снимки на бели вълци със сини очи...
Острите зъби, "вълчият" апетит и коварният поглед или остават като крайно средство да се извърши нещо полезно от гледна точка на културата, или атрофират като наглед. Дори те представляват желан наглед, доколкото се асоциират с някакъв естествен тип поведение, небелязано от знака на свръхмодерните времена: алиенация, замърсяване, откъсване от корените и т.н.
Вълкът се е превърнал в културно животно - добре познат на всеки, анатомиран, изучен, защитен със закон, присъстващ във всяка зоологическа градина, дискутиран и потребяван в своите - традиционни или нетрадиционни - символни проекции.
Подобна е ситуацията с кучето, културния събрат на вълка. От първите киноложки изложби през ХIХ в. до днес кучето все повече се култивира, докато изравни своя социален статут с този на човека. Днес кучетата имат свои паспорти; за тях пазарът формира потребителска верига от специализирани магазини, в които се предлагат храни, лекарства, дрехи, играчки, сапуни, украшения, прибори за хранене, гребени и дори протези за инвалиди; съществуват ветеринарни клиники, фризьорски салони, курсове по дресировка. Кучето се е превърнало не само в гражданин, но и в потребител.
Целта на настоящия текст не е да дава морална оценка дали е правилно да смятаме вълка за културен, а човека за див; или пък да се противопоставя на високия социален статут на кучето. Активното присъствие на зооморфия дискурс в модерната масова култура буди интерес от гледна точка на факта, че чрез него се проектират и популяризират различни модели на демократичното общество. Или, казано иначе, животните продължават да функционират като метафора, с която човекът експонира собствените си възгледи за света и налага собствените си интереси.
Например дебатите в културното пространство относно съдбата на бездомните животни визират по-скоро "бездомността" като широко социално явление, визират ценността на човешкия дом (или култивираната среда). Зад споровете дали трябва да се кастрират кучетата, дали приютите за животни са адекватно решение, дали собственикът на домашен любимец е в състояние да му осигури щастлив живот, зад споровете трябва ли да се яде месо, толерантен ли е към животните притежателят на ферма или кланица, зад споровете дали ловецът в своя модерен вид - с пушка, екипировка и техника - има право да съществува, зад споровете жесток ли е експериментаторът в лабораторията, коридата цивилизовано забавление ли е и т.н. - зад всичките тези дебати е кодирано отношението към социалната структура, към семейството, към социално слабите и властовия блок, към правата на гражданина, към възможностите и начините (радикални, умерени), по които обществото ще регулира разпределителните механизми, осигуряващи благоденствие. Привидно става дума за животни, но - съзнателно или не - аналогиите се вземат от нашия човешки свят, ситуациите и решенията "се скрояват" по наш образ и подобие. Днес всички сме еколози...Зооморфният материал във всяка епоха е бил експлоатиран така, че да кодира политически възгледи и утопични социални модели. Модерните или постмодерните времена не правят изключение: достатъчно е да хвърлим бегъл поглед в западното културно пространство, където екологизмът е една от водещите идеи. Тук ще срещнем не само тъмнозелени и светлозелени партии, дружества за защита на животните и вегетариански общности. Защото, по думите на един британски политик, "днес всички сме еколози"... Предизвикателствата на околната среда в един високоиндустриализиран свят са видими с просто око. Прогнозите за екологична катастрофа, особено в години на суша и наводнение, или пък в мистичния край на хилядолетието, изглеждат твърде вероятни. И няма партия или движение, което да няма своя екологична платформа или поне мнение по обширната тематика за озоновите дупки, рециклирането, градския смог, изкуствените торове, резерватите, парниковия ефект, замърсените реки, киселинния дъжд... Зелените партии по-скоро канализират тази тематика в един специализиран дебат за съвместимостта на икономическия растеж и съхранената околна среда. Но по конкретни проблеми - ядрени електроцентрали, бунища, унищожаване на животни, заводи с токсично производство - отношение би могъл да вземе всеки, който се чувства засегнат, без значение дали е специалист или дилетант, ляв или десен, бял или черен, мъж или жена, жител на града или провинцията. Медиите използват тази благодатна универсалност на екологичните проблеми именно защото те не визират конкретна партия или политика и масовата публика проявява повишен интерес.
Нека обаче на фона на широкия екологичен дебат да се спрем по-конретно върху зооморфния дискурс. В САЩ и Западна Европа сред многобройните зелени движения отчасти заради своя фундаментализъм силно впечатление прави Движението за права на животните. То се оформя от различни организации, най-популярните от които са Общество за етично отношение към животните (People for Ethical Treatment of Animals - PETA), Фронт за освобождение на животните (Animal Liberation Front - ALF), Американско общество за предпазване на животните от жестокости (American Society for the Prevention of Cruelty to Animals - ASPCA), Човешко общество на Съединените щати (Human Society of United States), Приятели на животните (Friends of Animals) и др. На българския читател PETA са добре известни със саботажите на модни ревюта (това са хората, които заливат с червена боя облечените в палта от естествена кожа манекенки) или с ексхибиционистките си протести на обществени места. Радикализмът им понякога се изразява и в недотам законови акции, като десант на петролни платформи, чупенето на лаборатории, в които се извършват експерименти с животни, или повреждането на камиони, които превозват добитък. И всичко това се върши в името на животните.
Движението за права на животните има обаче своя напълно сериозна идеологическа платформа и традиции. Кампанията за толерантност към животните в САЩ и Западна Европа води началото си още от ХVIII в. и нейни идеолози са представителите на интелектуалния елит - хора като Самюъл Колридж, Томас Трайън, Байрон, Уортсуърд, Уолт Уитман. У всеки един от тях ще срещнем наративи, насочени срещу лова, яденето на месо, носенето на кожени дрехи, експлоатацията на животни. Модерните идеи на Движението за права на животните са представени най-цялостно от австралийския философ Питър Сингър, фокусирал работата си върху термина права. Ако се опитаме да ги редуцираме максимално, идеите му се свеждат до аксиомата, че животът е ценност сама по себе си и всяко живо нещо, което диша, усеща болка и удовлетворение, притежава определени права - право на живот, свобода, движение, реализация, възпроизвеждане. Избиването и експлоатацията на животни, медицинските експерименти, дори и отглеждането на кучета и котки (доколкото става дума за откъсване на животното от естествената му среда или некачествено отглеждане) - всичко това представлява нарушаване на права. Човекът и животното живеят в изключително тесен контакт и в този смисъл те са станали част от едно общество. В неговата йерархия човекът е анексирал високите стъпала, а за животното е оставил ниските. В това се състои дискриминацията. Зад паравана на праватаЗащо за защитниците на правата на животните е толкова важно човекът и животното да са равноправни? Отговорът е в духа на екологизма. Или поне директният отговор (както ще се убедим по-надолу, истинският патос за социално равноправие се крие в идеи, които нямат нищо общо с природата и животните). Антропоцентризмът, автократичността на човека, това, че е култивирал цялата планета, че живее с мисълта, че всичко е създадено да му служи, това, че изсича горите, прокарва пътища, отклонява реките, това, че се предоверява на науката, че рационализмът му е "студен", утилитарен, това, че отдавна се е откъснал от природата и корените си, че живее в една напълно синтетична среда и е изгубил естествената си чувствителност - всичко това е причина за екологичната катастрофа, пред която днес човекът е изправен. Природата изведнъж е въстанала срещу опитите да бъде тотално култивирана и отправя предизвикателствата си чрез наводнения, суши, озонови дупки, парников ефект, киселинни дъждове, нитратна храна, отровени реки, лош въздух. Индустриалният, урбанизиран човек със своя експлоататорски манталитет и със своята мания за потребление е на път да унищожи всичко натурално, съществувало преди него милиарди години. И това може да е причина за неговото самоунищожение - и биологическо, и морално. От този ъгъл толерантното отношение между човек и природа (и в по-тесен смисъл - равноправието между хора и животни) се оказва напълно резонно изискване. Равноправието между тях се интерпретира като инвариант на симбиозното равновесие, в което са съществували природата и културата преди индустриалните революции. Тогава и въздухът е бил по-чист, и водата по-сладка, и животът по-естествен, близък до земята, здравословен, тогава човекът е извличал много по-голямо удовлетворение от общуването си с природата, разбирал я е (класическият пример са неиндустриализираните култури на индианците, аборигените, африканските племена). Най-просто казано, идеята за права на животните е поредната проекция на митологемата за Златния век или Райската градина, в която богове и хора, хора и животни, хищници и тревопасни живеят заедно в извечна хармония. Даването на права на животните означава и завръщане към един социален модел, към начин на живот, при който модерните културни и биологични проблеми ще са решени. Животните - новите негриНаред с екологичните репрезентации обаче съществува и една напълно социална мотивировка. Тя може да бъде илюстрирана с един от най-честите примери, с които членовете на Движението за права на животните обясняват своите насилствени действия. Това са аболиционизмът и робството в САЩ. Така както робството на чернокожите е било очевидна дискриминация и единственият начин то да бъде премахнато, за да се изгради едно демократично общество, е била гражданската война, така и днес животните и изобщо природните артефакти са роби на човека и единственият начин да се изгради една съобщност, която да съществува в разумно равновесие, минава през насилието, радикализма и фундаменталните реформи. Аналогиите се екстрахират директно: чернокожите са експлоатирани, животните - също; чернокожите са третирани по закон като собственост, животните - също; чернокожите са имали пълно право на свободен живот, животните - също. Както за общественото мнение през ХIХ в. е изглеждало абсурдно чернокожите да имат права, така и днес изглежда абсурдно животните да имат права. Към цитираната аналогия може да се прибавят и сходни аналогии със социалния статут на жените или международния статут на всички онези държави, които не са били велики сили преди не повече от 50 години. Всички те са били дискриминирани. От епохата на Просвещението, когато се раждат либералните идеи за свобода и равноправие, до днес западната култура непрекъснато разширява обема на своите граници. Социални групи, които са били маргинализирани или са заемали най-ниските стъпала и в този смисъл не са били мислени като част от обществото, са били непрекъснато приемани като равноправни членове. От принадлежащи на извънсоциалния периметър те започват да се мислят вече като граждани. Така през ХVIII в. социалният модел приема третото съсловие за равноправно и редуцира привилегиите на първото, след това изключва робството и крепостничеството; след това приема, че общото благоденствие е невъзможно без даването на по-широки права на работниците; след това изискването за демокрация налага приемането на жените като равноправни, появява се и антиколониализмът, който в глобален мащаб проектира обществото на народите с равни права. В края на ХХ в. част от екологичните движения поставят въпроса за правата на животните. Фактически изброените движения - аболиционизъм, феминизъм, антиколониализъм, екологизъм - се явяват част от по-широкия процес на културна глобализация. Погледнато от този ъгъл, защитата на правата на крави, мишки, кучета, китове и дори отровни змии съвсем не е куриоз, а логичен резултат от мащабния процес на културна глобализация. След идеята за демократично общество на бели и черни, на мъже и жени, след идеята за обществото на народите с еднакви права закономерно идва ред на обществото на видовете. Speciesism-ът - видов расизъмОбществото не би било демократично, ако част от неговите членове - животните (а животните са част от обществото!) - са дискриминирани. Идеолозите на Движението на права за животните неслучайно вкарват в обръщение терминът speciesism (от species - биологичен вид). Този термин се интерпретира в една и съща парадигма с термини като расизъм, фашизъм, колониализъм. Speciesism-ът - това е видовият расизъм, който индустриалният човек практикува спрямо останалите биологични видове. Смята ги за по-нисши, не признава техните права, избива ги, експлоатира ги, без да има право на това. Индустриалната култура е тотално компрометирана - няма никакво доверие, че в своя сегашен вид тя има интерес да реши задоволително проблемите си с природата, а единственият начин това да стане е радикалното й откъсване от природата. С други думи, индустриалният човек е непрекъснат източник на дискриминация и единственият начин тя да бъде преустановена е като се редуцират до минимум всички форми на контакт между него и природните артефакти. До момента, до който той не се деиндустриализира, не се откаже от непрекъснатото разширяване на производството и потреблението, не гарантира достатъчно закони за опазване на околната среда и не признае правата на животните. До момента, до който не бъде възпитан или накаран да приеме природата като ценност сама по себе си, без утилитаризъм. Права или благоденствиеВъз основа на тази идеологическа платформа, под атаките на групите за оказване на социален натиск (част от голямото Движение за права на животните - Animal Rights) попада онази част от обществото, която по някакъв начин осъществява непосредствен контакт с животни или е икономически зависима от тяхната експлоатация. Става въпрос за собственици на домашни животни, ветеринарни лекари, научни работници в сферата на експерименталната медицина, собственици на магазини за домашни животни, производители и дистрибутори на месо, кожени изделия, мляко, яйца, фермери, занимаващи се с интензивно животновъдство, собственици на циркове и зоологически градини, ловци. От своя страна изброените групи се защитават, опитвайки се да проектират свой по-приемлив имидж. За целта те също се организират в движение, което - колкото и парадоксално да изглежда - отново се легитимира като екологично: Движение за благоденствие на животните (Animal Welfare). Парадоксално дотолкова, доколкото собствениците на птицекланици например твърдят, че осигуряват максимално приемливи условия за живот на своите пилета (хигиена, чист въздух, лекарства, т.нар. свободно отгледани, "слънчеви" пилета). Или пък вивисекционистите твърдят, че се стремят да прилагат болезнени процедури само при крайна необходимост. За всеки един аргумент на тъмнозелените правозащитници може да се намери контрааргумент - експериментите са необходими, селскостопанските животни едва ли биха оцелели на свобода и т.н. Тук няма да навлизаме в детайлите на спора.
Дебатът е интересен заради друго. А именно: производителите на месо, лабораторните учени, собствениците на магазини за кожени изделия - т.е. социалните групи, които бяха изброени по-горе - се легитимират пред масовата публика отново като еколози. Никой не смее да демонстрира липса на загриженост за животните. Най-баналното (но и най-вярното) обяснение защо животните се избиват за месо е, че пазарът го изисква. Един модерен град не може да съществува без кланица. Разбира се, тук могат да се допълнят и други аргументи - яденето на месо е традиция, фермерската професия се предава по наследство и т.н. Но в своите презентации организациите, които оформят Движението за благоденствие на животните, никога не употребяват тези аргументи или ги поставят на последно място. Защо? Защото не са екологични.
Екологичният дисбаланс в края на ХХ в. е очевиден и нуждата от радикални промени се осъзнава от всички. В западното общество природозащитната политика има традиции. Обръщането към природния наглед, възприемането на земята, гората, планината, морето, растителния и животински свят като неутилитарни ценности - този културен процес функционира активно в Западна Европа от индустриалната революция насам и широките екологични дискусии в края на ХХ в. са също негов резултат. Общественото мнение е "привикнало" към зеления дискурс, той се е оформил като един от класическите модели за политическа и културна борба. Затова въпросът за правата на животното днес лесно намира път към центъра на социалното внимание, а онези социални групи, които икономически са директно зависими от експлоатирането на природната среда или осъществяват непосредствен контакт с животни във всекидневието, са принудени да представят себе си отново като защитници на животинските права (с уточнението, че самите права биват преформулирани).
С други думи, масовата публика е изработила сетива, настроени на темата за толерантност към животните. И ако един собственик на птицеферма или лабораторен експериментатор иска да убеди публиката, че е прав да извършва манипулации с животни, той не може да си позволи "самодостатъчни" обяснения, че пазарът го изисква, че хората са свикнали да ядат месо и да носят кожени дрехи. Напротив, той трябва да докаже, че животните в неговия периметър се чувстват добре, изглеждат добре. Акцентът трябва да пада върху животното, а не върху човека. Тъмнозелени срещу светлозелениДискриминирането на животното се оказва актуална и популярна тема за дебати. Пропагандата на екорадикалите кара аудиторията да интерпретира свободата на животното да живее в условия, максимално близки до естествените, както и правото му на живот като ключови проблеми - без значение дали отговорът е да или не. Проблеми, които не може да се отминат с лека ръка.
Затова и Animal Welfare е движение за благоденствие на животните. Позицията не се представя като пасивна: ние просто защитаваме хората, които отглеждат и използват животни, ние отговаряме на критики. Напротив, ние се борим за благоденствие на животните, ние сме зелени. Терминът благоденствие се противопоставя на термина права. Светлозелените смятат, че даването на права на животните няма автоматично да доведе до благоденствие (едно домашно куче не би живяло по-добре на улицата). Напротив, ще предизвика социални сътресения. Радикалното преструктуриране на хранителната промишленост и особено забраната на експерименталната медицина действително биха се отразили болезнено, ако се осъществят на практика. Тъмнозелените правозащитници са силни на теоретично ниво, там, където е видимо, че екологичната катастрофа е факт и са необходими глобални реформи. Те предлагат един утопичен модел, но когато той трябва да бъде реализиран, инициативата се поема от привържениците на благоденствието. Те са силни на практично ниво, защото модерната култура все още не е достигнала онова ниво на технологично развитие, при което да е напълно автономна от природата. Очевидно е, че отделянето на индустриалния човек от животните в мащабите, които изискват тъмнозелените, е проблематично и тогава идва ред на компромисите. Човекът и животните отново съществуват съвместно, но по нов взаимноизгоден начин (в това се състои и идеята за благоденствието - common wealth между хора и животни). Резултат от тези компромиси са свободно отгледаните пилета, които отскоро се появиха и на нашия пазар, контролът върху лекарствата и химикалите, с които се третират селскостопанските животни, разрешението да се ловуват само определени видове, забраната да се извършват определен тип експерименти (например в тютюневата и козметичната промишленост).
Във всички описани дотук спорове се забелязва една особеност: защитниците на правата на животните играят ролята на говорители на животните, на познавачи или интерпретатори на тяхното поведeние, цели и непосредствени необходимости. Те в известен смисъл поемат функцията да формулират идеи, ценности, права, мисли, желания вместо животните.
Същата стратегия използват и защитниците на благоденствието на животните, собствениците на домашни любимци, производителите и разпространителите на месо, мляко, яйца, кожи, лабораторните учени, ветеринарните лекари и т.н. Те наблюдават животните - кога изпитват болка, кога се намират в добра кондиция, как реагират на едни или други условия - и въз основа на тези наблюдения изграждат своята идеология. Какво всъщност искат те? В културното пространство и едните, и другите влизат в конфликт, защитавайки каузата на животното. Но самото животно остава безмълвен свидетел на борбата за своите права и социално еманципиране. Биологическата природа сякаш е поставила граница, която не може да бъде премината. Животните говорят (в смисъл, че общуват) - приемат и предават информация - но на неразбираем език. Образно казано, човекът никога не може да е сигурен какво точно мислят и искат те относно своите права или благоденствие. Извършвайки физиологични и анатомични експерименти, наблюдавайки поведението, изследвайки конструкциите, леговищата, гнездата, миграционните пътища, човекът би могъл да се досеща какво се харесва на едно животно и какво не, кое е в негова полза и кое не, но това винаги ще бъдат безкрайни приближения към наблюдавания обект. Ти казваш животно, аз подразбирам човекЖивотните се предпоставят като част от нашето общество, като повече или по-малко белязани от знака на култивираността, дори когато се намират на Северния полюс. Затова и обществото търси начини да регулира отношенията си с дивата природа, да открие реалната социална позиция, която трябва да заема животното в една ситуация на глобална екологична зависимост на всеки от всеки. Така на преден план излиза въпросът за правата и конкретната политика за тяхната защита. Но самите животни не участват в тази политика. С други думи, те не протестират, не формулират идеи, които след това да популяризират. Те демонстрират поведение, което ние не разпознаваме като "стачка", "индоктринация", "популяризиране", въпреки че зелените радикали интерпретират зооморфните представители като източници именно на културно поведение - като логичен (разбирай: рационален, закономерен) бунт на Майката-Природа срещу технологизираното индустриално общество. Но на практика протестът и формулирането на идеите в техния социално значим вид се осъществява от хората, а не от животните. В медиите, по площадите виждаме зелените и техните опоненти, които ни представят зооморфни митологеми, виждаме плакати и икони на страдащи животни, но не и самите животни, застанали зад тези плакати. Необходимо е някой да интерпретира наводнението или лошото физическо състояние на бройлера като протест, като обвинение срещу индустриалната експлоатация, за да бъде прието от широкото мнение като протест и обвинение. В този смисъл е очевидно, че протестът, обвинението, саботажът, борбата за права или благоденствие са функционални, когато се вкарват в действие от различни социални групи, явяващи се в ролята на интерпретатори, преводачи. Тъмнозелените предлагат един превод на реакциите на животното, когато е във взаимодействие с индустриализираната култура; светлозелените предлагат друг. Но и в двата случая се отнася до превод, до тълкуване.
Никой не може да е сигурен какво точно се казва в оригинала, какви мисли циркулират в мозъка на един застрашен от изчезване носорог или едно добре гледано домашно куче. Оказва се, че е по-важно какво мисли собственикът на кучето или неговия тъмнозелен опонент, отколкото самото то.
Преводачът или интерпретаторът е сигурен какво чувства самият той, как конструира представите си за света, какви са крайните му цели. Затова приемаме, че той предполага, че по аналогия нещо подобно може би чувства, цели и си представя животното. Дори би могло да приемем такова предположение за коректно, при условие, че като биологичен вид човекът също е част от фауната. Така или иначе, налице е фактът, че интерпретаторите на зооморфния материал, преводачите на животинското поведение експонират своите ценности идеи, морал и мироглед като присъщи на животното. Затова, когато се защитават правата на животните, когато се говори за тяхното благоденствие, всъщност се защитават правата на човека и се визира неговото благоденствие, неговия модел на поведение и конструиране на реалността. Животните винаги са служили като удобна метафора за изразяването на политически възгледи. Привидно се говори за избиването на бизоните, но на "заден план" би могло да се има предвид изчезването на автентичните индиански култури, чието стопанство се базира на лова на бизони. Привидно се говори за проблема с бездомните кучета, но този проблем се асоциира с бездомността изобщо: просяци, лумпени, скитници, социално слаби. На денотативно ниво се говори колко охранени, пасивни и мързеливи са домашните кучета, но на конотативно ниво аудиторията неизбежно си представя колко консумативно и свърхзадоволено е модерното общество. Кучетата се мислят като част от това общество - те са и метафора, и метонимия, чрез която се интерпретират културните взаимоотношения. Така зооморфният символ влиза в политическа употреба. Екологията като политически луксОттук нататък може да се проследи кой какъв интерес има да защитава тъмнозелени или светлозелени идеи, но това вече е предмет на разговор що е ляво и дясно, що е културен център и периферия, висок и нисък стандарт, интелектуален елит и социална дислокация. Тук ще се ограничим само до една теза, формулирана от американския икономист Лестър Търоу: "Ако погледнете страните, които се интересуват от екологизма, или хората, които го поддържат в отделните страни, ще се изумите в каква степен той отразява интересите на върхушката на средната класа.". Обяснението на Търоу е следното: "Групите с ниски доходи просто не са достигнали до онова ниво на доходите, когато по-чистата околна среда започва да заема високо място в йерархията на потребностите; често тя застрашава възможността да се получат високи доходи. Групите с много високи доходи имат възможността да игнорират проблемите на околната среда; те разглеждат екологизма като директна заплаха на своите усилия да получат още по-високи доходи." С други думи, бедният има други, по-важни проблеми за решаване от този за съхранената околна среда и обезправените животни, докато много богатият е подсигурен срещу замърсената околна среда, нещо повече, понякога именно неговата икономическа дейност - собственост върху заводи, мини, дървопреработвателни предприятия, китоловни флотилии и т.н. - е причинителят на екологичния дисбаланс (вж. Лестър Търоу: "Общество с нулевой сумой экономических възможностей", Москва, 1981, с.113-114).
А защо именно върхушката или интелектуалния елит на средната класа? Защото това е групата, която най-добре умее да маневрира на полето на масовата култура, популяризирайки зелени идеи. Ако към казаното дотук добавим един паралел с културната ситуация в Западна Европа и САЩ през периода ХVII-ХIХ в., ще открием, че конструирането на представата за природа се извършва чрез отделянето й от културния периметър. Оттук всяко радикално социално движение се стреми да пренареди границите между природа и култура, да предефинира тази опозиция. През периода ХVII-ХIХ в. елитът на средната класа популяризира идеи за завръщане към простия и природосъобразен живот, за толерантност към животните, за отказ от употреба на месо. Втората половина на ХХ в. това, което се дефинира като средна класа, се е трансформирало, но все пак част от групите, които я изграждат, изглежда, се оказват отново най-силно привлечени от идеите да се съхрани природата, да се спре замърсяването, да се спасят изчезващите видове, да се гарантира толерантно отношение към всяка форма на живот. Ако през периода ХVII-ХIХ в. елитът на средната класа популяризира идеите за състрадание към животните, аркадиянството и вегетарианството, за да атакува културните стереотипи на нисшето и висшето съсловие, да установи контрол над полето на масовата култура и да спечели политически контрол, то през ХХ в. една част от средната класа също активно експлоатира екоидеологията, за да контролира директно държавните механизми.
Днес някои социолози и икономисти са на мнение, че елитът на средната класа, трансформиран и дифузирал в т.нар. интелектуална класа (най-общо, заетите в нематериалното производство, в сферата на услугите, разпространителите на символно познание, занимаващи се с планиране, индоктриниране, обучение, социална терапия и планиране) застава на радикални тъмнозелени позиции (за "интелектуална класа" говори Питър Бъргър в "Capitalist revolution", Aldershot, 1987, p.68). А друга част от средната класа (или заетите в производството и разпространението на материални стоки и услуги) защитава умерени, "светлозелени" позиции.
Ако си позволим да използваме една метафора, светът на животните би могъл да се представи като една съседна субкултура. Ние я изследваме, но доколкото тя не е наша и затова не разполагаме с кода за разчитане на отношенията вътре в нея, проектираме върху нея собствения код. Като крайният резултат не е да се научим да разчитаме по-добре нейния код, а да се научим да разчитаме по-добре своя собствен. По същия принцип, когато се твърди, че взаимоотношенията в природата са по-естествени, по-нормални, по-хармонични от тези в човешкото общество, това се извършва чрез проектиране на вторите върху първите, като крайният резултат (или крайната цел) е преструктурирането на социалното пространство и търсенето на негов по-адекватен модел. Оттук, кампаниите за толерантност към животните през ХVIII и ХIХ в., както и екологичната политика в защита на животните през ХХ в. са насочени именно към човека и неговото общество, въпреки че акцентът се поставя върху обратната страна.


Явор Лилов