понеделник, 19 януари 2009 г.

Какво означава ALF?


Animal Liberation Front (ALF) или на български - "Фронт за освобождение на животните" е име използвано по целия свят от радикални активисти, които предприемат пряко действие в защита на животните. То може да включва освобождение на животни от кожарски ферми или лаборатории, саботаж, палежи и атаки на частна собственост и техника използвани за вивисекция или други свързани с жестокост към животните индустрии.

A.L.F. не е организация и няма членове, а представлява децентрализирана мрежа работеща на анархистки - нейерархичен принцип. Фронтът се състои от малки (между 1 и 10 души) тайни автономни групи от хора по цял свят, като между групите няма никаква координация и работят напълно независимо и тайно, не можеш по никакъв начин да разбереш дали един човек е част от ALF. Една клетка може да се състои само от един човек. Робин Уеб, които държи Animal Liberation Press Office (независима медия, отразяваща дейноста на фронта във Великобритания) казва за този модел на активизъм: "A.L.F. не може да бъде победен, не може да бъде ефективно инфилтриран, не може да бъде спрян.". Това им помага да не бъдат разкрити и арестувани, тъй като няма централна организация или ръководител на членския състав, при извършване на акции, хората са водени от единствено от тяхното съзнание или колективно взети решения чрез консенсус.

Поради структурата си наподобяваща на терористична мрежа ALF в САЩ е обявен от ФБР за "най-опасната домашна терористична заплаха на територията на САЩ", като се нарежда в списъка с терористични групи редом до Ал Кайда. А стотици тайни агенти се опитват да се инфилтрират в ALF. Активистите обаче не се смятат за терорсти, а наричат терористи тези, които убиват невинни животи и подкрепят индустрията на смъртта, страданието и жестокостта. Директивите на ALF категорично забраняват насилието срещу каквото и да било живо същество, в акциите на ALF не трябва да пострада нито едно животно, нито един човек, дори и той да е отговорен за страданието на животните. Никой не е защитен от чувството на състрадание към животните. Дори работниците в индустриите, нараняващи животни се отвращават и повече не могат да понесат гледката на страдащите животни. Понякога ALF активисти се опитват да започнат работа в някоя от тези индустрии, за да могат да заснемат материали със скрита камера и да получат необходимата им информация как
да се промъкнат незабелязано в дебрите на нощта и да освободят животните затворени там. Всяко деяние от човек, който е вегетарианец/веган и се придържа към строгите ненасилствени принципи на ALF, може да се счита за действие на фронта. Такива са както икономическите саботажи и разрушение на имущество, така и директното освобождение, намиране на ветеринарна помощ и подслон за освободените животни.Изображението не може да бъде изобразен, защото съдържа грешки.

Краткосрочните планове на ALF са да спасява колкото се може повече животни от жестоките индустрии и пряко да саботира тези практики. В дългосрочен план ALF се стреми да сложи край на насилието над животни, като изкара от бизнеса всички компании, експлоатиращи животни.

Принципи на ALF:

Да освобождава животни от места, където те са били наранявани (лаборатории, промишлени ферми, ферми за кожи, козина и пр.), да ги оставя на места, където биха изживели живота си по естествен начин.

Да нанася икономически щети на тези, които печелят за сметка на експлоатацията и страданието на животни.

Чрез ненасилствени преки действия и освобождения да разкрива и показва на обществото ужаса и зверствата извършени срещу животните, затворени зад дебелите стени на индустриите печелещи от тези жестокости.

Да предприема всички необходими ненасилствени мерки срещу нараняването на животните.

Да анализира възможните последици от всички действия, които възнамерява да извърши и никога да не прибягва до генерализации, когато има на разположение конкретна информация.

A dog sits waiting



A dog sits waiting in the cold autumn sun,
Too faithful to leave, too frightened to run.
He's been here for days now, with nothing to do,
But sit by the road, waiting for you.
He can't understand why you left him that day.
He thought you and he were stopping to play.
He's sure you'll be back, and that's why he stays.
How long will he suffer? How many more days?
His legs have grown weak, his throat's parched and dry,
He's sick now from hunger and falls, with a sigh.
He lays down his head and closes his eyes,
I wish you could see how a waiting dog dies.

God names dog by Linda Taal

When God made the earth and the sky

the flowers and trees,

he then made all the animals

and all the birds and bees,

and when his work was finished

not one was quite the same,

he said "I’ll walk this earth of mine

and give each one a name",

and so he travelled land and sea

and everywhere he went

a little creature followed him

until its strength was spent;

when all were named upon the earth

and in the sky and sea

the little creature said "dear Lord

there’s not one left for me"

the Father smiled and softly said

"I’ve left you to the end,

I’ve turned my own name back to front

събота, 10 януари 2009 г.

Всички сме животни




Какво е общото между всички жестокости в историята на човечеството? Срамните периоди от тази история, като търговията с африкански негри, клането на американските индианци, расизма, безправието на жените, принудителния детски труд и други са били продукт на убеждението, че власт имащите са в правото си да издевателстват върху тези без такава власт и че това някак си е в реда на нещата. Дали за печалба, удобство или просто забавление, това убеждение за превъзходството на по-силния е карало хората като общество да толерират и цинично да защитават актове на нечувана жестокост. Ретроспективно погледнато, повечето от нас осъждат робството, расизма, детската експлоатация, но тази промяна в мисленето си дължим на тези прозорливи, състрадателни индивиди, борили се с неправдите дори с цената на собствения си живот. Дали бъдещите поколения ще гледат назад със същия срам и ужас, както когато четем за корабите на смъртта, натъпкани с роби, за зверствата на нацистите в концлагерите, за изстъпленията на комунистите срещу собствения им народ? Критичният поглед върху нещата ни подсказва, че обществото ни робува на същите предразсъдъци. Разликата е там, че вчерашните жертви, убивани и малтретирани защото са “различни” и безсилни днес принадлежат към други видове
.

 Африканските негри, залавяни и продавани в робство били сравнявани с животните за да се оправдае отношението към тях. Те били наричани диваци и зверове поради цвета на кожата им. Животът им не струвал нищо и много умирали в ръцете на господарите си. Същият робовладелски манталитет води до малтретирането на животните днес. Робите са били бити, линчувани, изгаряни. Такива жестокости се извършват и днес, само че жертвите са други. Коне и едър добитък са жигосвани, за да бъдат маркирани като собственост. Цирковите животни са бити с цел дресиране. Крави, телета, овце, прасета и пилета са обесвани на метални куки, преди гърлата им да бъдат прерязани. На тях се гледа като на стока а не като на изплашени, страдащи същества.


От 1932 до 1972г. в Алабама група бедни негри, страдащи от сифилис, били подмамени да вземат участие в клиничен експеримент, финансиран от данъкоплатците, маскиран като “лечебен план”. Експериментаторите документирали протичането на болестта без да я лекуват. Това водело до тумори в мозъка, слепота, парализи, лудост и смърт. Един от лекарите коментирал  ”Нямаме други интереси спрямо тях освен смъртта им”.


Днес повече от 115 милиона животни се измъчват и убиват само в лабораториите на САЩ всяка година. Много от тях, като заразяване на кучета с бацили, ослепяване на котенца, поставяне на разяждащи химикали в очите на зайчета, наливане на отрови в гърлата на маймунки, се финансират с пари на данъкоплатците, въпреки че в 21 век има други хуманни алтернативи. Лабораторните животни страдат и умират само защото са считани “различни”, ”низши” и беззащитни. Законодателството днес гарантира на всички хора защита от експлоатация и малтретиране. Състрадателните хора разбират, че животните, способни да мислят и чувстват, също заслужават подобно отношение.

Не толкова отдавна на жените е било отказвано правото на образование и правото на глас. Не само че не са могли да притежават собственост, но самите те са били считани за такава. Идеята, че жените са по-низши от мъжете е била всеобщо подкрепяна от обществото. На жените са били отказвани основни свободи защото са живеели в свят доминиран и контролиран от мъже, които считали това за привилегия дадена им от Бог. Подобно отношение ограбва животните от основното им право на живот свободен от мъчения и смърт, в свят доминиран от човека. Кравите използвани за мляко, например, са забременявани постоянно, за да се поддържа млякото им. Ужасените, новородени теленца ги отделят от майките им, за да бъдат продадени за месо. Всеки който е виждал това знае, че майката и телето са еднакво съкрушени и се търсят отчаяно с дни. Млякото на отчаяната майка допълва закуската ни, а теленцето се превръща в поредната порция телешко на масата ни. Всяка чаша мляко и парче сирене потенцират тази престъпна система. Животните, използвани за развлечение биват бити и подлагани на електрошокове, за да изпълняват номера, които за тях са безсмислени, объркващи, противоестествени и плашещи. Те биват държани в тясни, претъпкани клетки, където те загубват разсъдъка си от фрустрация, самота и липса на стимулация. Много животни биват разделяни от малките си, за които иначе биха се грижили с години, тъй както хората. Животни като слоновете, например, притежават богата гама от чувства и мисли, които тепърва ни предстои да разгадаем и все таки издевателстваме над тях за развлечение и печалба.

Имало е време, когато се е смятало, че малките деца не изпитват болка. Това схващане е било оправдание за извършването на хирургични интервенции върху деца без упойка. Писъците и гърчовете им били смятани за автоматична реакция а не за реакция на болка. Подобни аргументи се тиражират и днес, за да се оправдаят издевателствата върху животни. Риболовците, например, смятат че агонията на рибите е автоматизъм, въпреки доказателствата за обратното – тя е резултат на болка и страх. Само преди десетилетия детски труд е бил използван във фабрики, мелници, ферми. Деца са били подлагани на жестоки експерименти, поради лесния контрол върху тях и неспособността им да се защитят. Животните са експлоатирани и измъчвани поради същите причини – невъзможността им да се защитят. През 1939г. в университета в Айова бил проведен т. нар. “чудовищен експеримент”. Сирачета били използвани за изследване ефекта на стреса върху заекването. Децата били подлагани на тормоз и издевателства, поради което много от тях започнали да заекват. Когато експериментът завършил никаква терапия не е била предложена, за да могат децата да възвърнат говорните си функции. Никой повече не се интересувал от тях.

Така както хората са надигали глас срещу експлоатацията и експериментирането с деца, срещу робството, расизма, неравенството на жените, така трябва да надигнем глас и в защита на животните, които не могат да се защитят, за да прекратим завинаги безмислената жестокост към тях и техните страдания.            
Дойде време да се замислим, че има нещо генерално сбъркано в отношението ни към животните. От десетилетия фолософи, хуманисти, биоетицисти и други, загрижени за съдбата им задават въпроса: Има ли право нашият вид да твърди, че човешкия интерес винаги трябва да надделява?!  Не е ли време да разширим понятията за равенство и права и да включим в тях не-човешките животни? Още преди няколко века Джереми Бентън прозорливо предлага принципа на равното зачитане на интересите да бъде основополагащ морален принцип, прилаган и спрямо членовете на други животински видове. Бентън пише: “…ще дойде ден, когато остатъкът от животинските създания ще изискват права, които никога не са им били давани поради тираничност…Ще дойде ден, в който ще се разбере, че броят на крайниците, окосмяването на кожата или краят на гръбначния стълб не са достатъчна причина за изоставяне на чувстващи същества на същата тиранична съдба. Какво още може да послужи за разграничителна линия? Дали способността за съждение или способността за общуване? Но един кон или куче са несравнимо по-рационални и по-общителни от едно дете на един ден, на седмица или месец. А дори и да не беше така, какво следва? Въпросът не е дали могат да разсъждават или говорят. Въпросът е способни ли са да изпитват страдание?” Според Питър Сингър, професор по биоетика в университета Принстън в САЩ “ Ако същество страда, няма морално основание, което да оправдава отказа ни да вземем неговото страдание пред вид. Независимо от това какъв вид е съществото, принципът на равенството предполага неговото страдание да бъде схващано като равно на всяко друго страдание на друго същество, колкото и тежко да бъде съпоставянето.”
Прекрасно би било ако полагахме поне толкова грижи за животните, колкото за материалните си ценности. В японския град Навара, близо до парка на сърните има малко езеро. Тук се извършва древна церемония наречена “Hojo-e”. Малки деца носят бурканчета със златни рибки и ги освобождават във водата. С едно плясване на златните си опашчици рибките изчезват. Детските лица се озаряват от изумление, докато родителите им ги благославят. Те са изпитали чудото да дариш живот.

Движението за освобождение на животните




Питър Сингър

ДВИЖЕНИЕТО ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕ НА ЖИВОТНИТЕ:

НЕГОВАТА ИСТОРИЯ, ПОСТИЖЕНИЯ И БЪДЕЩЕ


Питър Сингър е професор по Биоетика към Университетски център за човешки ценности, Принстънски университет, САЩ. Автор е на "Освобождение на животните", за първи път публикувана през 1975 г, особено повлияла върху развитието на идеите по защитата на животните.

Други негови тематични публикации: "Демокрация и неподчинение" (1973), "Фабрики за животни" (в съ-авторство с Джим Мейсън, 1980), "В защита на животните", сборник с есета на философи, учени и активисти в движението за освобождение на животните (1985).

"Въпросът не е дали могат да разсъждават или говорят.

Въпросът е способни ли са да изпитват страдание?"

Джереми Бентам

В последно време обществеността започна да осъзнава съществуването на нова житейска кауза: освобождението на животните. Повечето чуха за движението за първи път от местната преса и най-често от рубриката "какво ли още ще измислят?"След това бяха демонстрациите срещу фабрики за животни, лабораторните експерименти и избиването на тюлени в Канада. Всичко това показано на милиони с помощта на телевизионните камери. Накрая бяха и незаконните действия: позиви по магазини за продажба на кожи, разрушени лаборатории и спасяване на животни. Какви идеи стоят зад движението за освобождение на животните и откъде се започна? Ще опитам да дам отговор на всички тези въпроси в това есе.

Нека започнем с малко история, за да придобием известна перспектива. Загриженост за страданието у животните се открива в религията на хиндуизима и в идеята на будизма за състраданието като универсално чувство, разпростиращо се над животни и хора. Нищо аналогично не може да бъде намерено в традициите на Запада. Съществуват няколко текста, засвидетелстващи известен интерес към благосъстоянието на животните в Стария завет, няма и спомеване за това в Новия или в основните течения на Християнството за неговата осемнадесет вековна история.

Св. Павел презрително отхвърля мисълта, че Бог може да се грижи за благосъстоянието на един вол или свиня. Потвърждение е случаят със стадото свине, на които Христос изпратил бесове и накарал да се издавят в морето. Притчата е поучително разяснена от Августин, за да знаем, че ние нямаме задължения към животните. Тази интерпретация била приета от Тома Аквински, който заявява, че единственият аргумент срещу проявата на жестокост спрямо животни е, че тя може да породи жестокост спрямо самите хора. Според Аквински няма нищо лошо само по себе си да се предизвиква страдание на животни. Тази теза станала официална позиция на Римокатолическата църква и така в средата на ХІХ век, Папа Пиус ІХ не дал разрешение за създаването на дружество за защита от жестокост на животните в Рим, защото имало опасност то да наложи идеята, че човешките същества имат отговорности спрямо по-низшите божи творения.

Дори в Англия, страна с богата традиция в защитата на животните, първите усилия да се прокара правна уредба датират едва отпреди 180 години. Били посрещнати с присмех. За пълното неразбиране сред обществеността може да съдим по отношението на The Times, който агресивно разкритикувал опитите законово да се ограничи лова с клопки. Ето какво четем в августовския брой: "Всичко, което се намесва в личното време и частна собственост на човека е тирания". Животните са били просто собственост.

Това се случило през 1800-та година и проектозаконът отпаднал. Още 20 години са били нужни, за да се приеме първият закон срещу жестокост спрямо животни в правната уредба на Англия. Отдаването на каквото и да било значение на интересите на животните е грандиозна стъпка отвъд границите на нашия вид и морал. Въпреки успеха, стъпката е била твърде малка. Тя не е достигнала до основния проблем: поставянето под въпрос на правото ни да употребяваме друг вид. Само жестокостта - да причиниш болка, когато няма причина да го правиш, от садизъм или от безочливо недоглеждане - била забранена. Фермерите, които лишават прасетата от пространство на движение, не били в нарушение на забраната за "жестокост", посочена в закона, защото всичко, което правели било единствено от полза: да подсигурят необходимото количество месо. По същия начин, учените, които изтравят хиляди плъхове за нужната доза аромат на паста за зъби, не извършват жестокост - така е редно, за да сме сигурни в новите продукти.

През ХІХ век интересите на животните си заслужава да бъдат защитавани, единствено когато не са застрашени сериозни човешки интереси. Животните остават "низши създания", от които човешките същества съвсем ясно се разграничават и спрямо които се намират недостижимо нагоре в стълбицата. Ако се случи сблъсък между двата интереса, пределно ясно е чий ще бъде пожертван - при всички положения интересът на животните няма да бъде зачетен.

Особеното значение на Движението за освобождение на животните е неговото предизвикателство именно срещу тази нагласа. Освободителите на животни си позволиха да зададат въпроса: Има ли право нашият вид да твърди, че човешкият интерес винаги трябва да надделява?! Те успяха, макар и да звучеше абсурдно в началото, да разширят понятията за равенство и права и да включат в тях и не-човешките животни.

Случаят с равенството между животните

Колко смислено е подобно разширяване на понятието? Възможно ли е да приемеш насериозно призива на Оруел от "Ферма за животни": "Всички животни сме равни!". Борецът за освобождение на животните твърди, че това е така. Нека се отклоним за момент от централната тема, за да обсъдим основните положения в идеята за равенството.

Ще бъде от полза да започнем от по-общоприети твърдения като това например, че всички човешки същества са равни помежду си. Когато казваме, че всички човешки същества, независимо от тяхната раса, вяра или пол са равни, всъщност какво отстояваме? Тези, които искат да защитят йерархичното, неегалитаристко общество често изтъкват, че независимо от опитите ни, просто не е вярно, че хората са равни. Дали ни харесва или не, трябва да приемем факта, че хората имат различна форма и ръст, имат различен морален свят, различават се по интелектуалните си способности, по това дали са склонни да помагат на другите безвъзмездно и да се вчувстват в сетивността и нуждата им, по различните умения да общуват свободно и възможност да преживяват удоволствие и болка. С други думи казано, ако желанието за равенство се основаваше на реално съществуващо равенство между хората, ние просто щяхме да спрем да го желаем. Щеше да бъде неоправдано желание.

За щастие, поддържането на идеята за равенството между хората не зависи нито от интелигентността, нито от моралния статус, физическата сила или нещо друго. Равенството е морална категория. Не просто установяване на факт. Няма никакво логическо съответствие в това да твърдиш, че различните способности оправдават вниманието, което се отдава за задоволяване на желание или интерес у единия, а не у другия. Принципът на равенство не е детерминанта за съществуващо равенство: той е чисто и просто препоръка, затова как да се държим спрямо другите човешки същества.

Джереми Бентам е застъпил основата на равенството като морална категория в утилитарната си система с формулата: "Всички за един и нито един за повече от един!" С други думи, интересите на всяко същество, повлияни от някакво действие, трябва да се имат предвид и да им се придава същата тежест, каквато на подобните интереси на другите същества.

Приложението на принципа на равенството трябва да произлиза не от това как изглежда някой, какви са способностите му, а по същество самото приложение трябва да се променя според характеристиките на тези, които са били повлияни от наши действия. Тези основания спомогнаха расизмът и сексизмът да бъдат изоставени. Същите причини налагат заклеймяването и на видовизма. След като това, че някой човек притежава по-висока интелигентност от друг не го превръща в средство за постигане на цели, как е възможно човешки същества да експлоатират не-човешки същества?

Много философи предлагаха, под една или друга форма, принципа на равното зачитане на интересите да бъде основополагащ морален принцип, но много малко от тях признават, че този принцип се прилага и спрямо членовете на други животински видове. Бентам е бил един от малкото, които е разбирал това. В следващия пасаж, написан по времето, когато черните роби в Британските колонии все още били третирани по-зле от не-човешките животни, Бентам пише:

"ще дойде ден, когато остатъкът от животинските създания ще изискват права, които никога не са им били давани поради тираничност. Французите вече откриха, че черният цвят на кожата не е причина човешките същества да бъдат изоставяни на капризите на мъчител. Ще дойде ден, в който ще се разбере, че броят на крайниците, окосмяването на кожата или краят на гръбначния стълб не са достатъчна причина за изоставяне на чувстващи същества на същата тиранична съдба. Какво още може да послужи за разграничителна линия? Дали способността за съждение или способността за общуване? Но един кон или куче са несравнимо по-рационални и по-общителни от едно дете на един ден, на седмица или месец. А и дори да не беше така, какво следва? Въпросът не е дали могат да разсъждават или говорят. Въпросът е способни ли са да изпитват страдание?"

Основното, на което обръща внимание Бентам тук е способността за страдание, като жизнено важна характеристика за правото на равнопоставеност. Способността да изпитващ страдание (или по-точно способността да изпитваш страдание и удоволствие) не са просто други характеристики като способността да научиш чужд език или висшата математика. Бентам не казва, че тези, които опитват да поставят "разграничителната линия", трябва да се разглеждат като избрали погрешната характеристика. Способността на страдание и удоволствие от нещата е предпоставка за това да произвеждаш интереси по принцип - условие, което трябва да се има предвид преди да се говори за каквито и да било интереси, в какъвто и да било смисъл. Недомислица ще бъде да се каже, че не е било в интерес на камъка да бъде изритан от дете на пътя. Камъкът няма интереси, защото не изпитва страдание. Нищо, което направим върху него няма да повлияе върху неговото благосъстояние. Една мишка, от друга страна, има интерес да не бъде измъчвана, защото ще изпита болка от подобно действие.

Ако същество страда, няма морално основание, което да оправдава отказа ни да вземем неговото страдание предвид. Независимо от това, какъв вид е съществото, принципът на равенството предполага неговото страдание да бъде схващано като равно на всяко друго страдание на друго същество, колкото и тежко да бъде съпоставянето. Ако същество не е способно да страда или да изпитва удоволствие и щастие, не трябва да бъде взимано предвид. Чувствителността (използвам термина като подходящ, макар и не изцяло точен за способността за страдание и удоволствие) е единствената причина да бъдем загрижени към интересите на другите. Да твърдим, че причина е неговата рационалност или интелигентност, не е защитима позиция. Ако е така, защо да не изберем друга разлика, като например цвета на кожата?

Расистът атакува принципа на равенството, като отдава по-голяма тежест на интересите на членовете на своята раса, когато има сблъсък между интересите на неговата и интересите на чуждата раса. По това подобие видовистът позволява интересите на неговия личен вид да надделеят над интересите на членовете на другите видове. Моделът е подобен при всеки случай. Повечето човешки същества са видовисти в основата си.

Равно зачитане на интересите

Какво следва от това, че приемаме равенството на животните за разумна идея? При всички случаи не следва, че животните трябва да имат същите права като тези на хората, примерно правото да гласуват. Равното зачитане на интересите е това, към което се стремим, а не равните права. Но какво означава всичко това практически? Струва ми се, че има нужда от обговаряне.

Ако дам "начален старт" на кон с плясване по задницата, той ще тръгне, но ще изпита известна болка. Кожата на коня е достатъчно дебела, за да го защити от слабия удар. Ако ударя дете със същата сила, детето ще се разплаче и определено ще изпита болка, тъй като кожата му е много по-чувствителна. Следователно, много по-лошо е да плеснеш дете, отколкото кон, ако двата удара са с една и съща сила. Но навярно има друг вид удар, не мога да кажа точно какъв, може би с тояга, който ако бъде причинен на кон, животното ще изпита болка, подобна на тази на детето от плясването. Това е, което имам предвид под равно количество болка. И ако ние приемаме, че не е добре да причиняваш подобна болка на дете, то тогава, в случай че не сме видовисти, трябва да оценим отрицателно и причиняването на подобна болка на кон.

Съществуват по-сложни разлики между човека и животното. Нормалното възрастно човешко същество има ментални способности, които в определени ситуации водят до изпитване на по-голяма болка от тази причинима на животно в аналогични ситуации. Ако решим да извършим изключително болезнен и смъртоносен научен експеримент върху нормално възрастно човешко същество, отвлечено от някой обществен парк за тази цел, всеки възрастен, който посещава парка ще започне да изпитва страх, че той или тя ще бъдат отвлечени. Натрупването на терор води до форма на допълнително страдание отвъд болката от самия експеримент. Ако същият експеримент бъде извършен върху не-човешко животно, ситуацията ще му причини по-малко страдание, поради отсъствието на акумулираща се болка от знанието за самото отвличане. Аргумент от този вид не е видовистки и не означава, че е по-редно да използваме животно за експеримент, а е по-скоро добре да го правим, отколкото върху нормални възрастни човешки същества, при условие че въобще е необходимо да се извършва такъв експеримент. Трябва да отбележим, че същият този аргумент важи и при експерименти върху човешки осиротели деца или стари хора, доколкото те няма да имат знание затова, което ще им се случи.

Този аргумент поставя не-човешките животни, децата и старите хора в една категория и ако го използваме, за да оправдаем експериментите върху не-човешки животни, трябва да се попитаме дали сме готови да позволим също експерименти върху човешки деца или стари хора. И ако отговорът е отрицателен, на какво основание? Основанието различно ли е от морално незащитимата позиция за предпочитание към собствения ни вид.

Има много области, в които висшите ментални способности на възрастните хора се различават: предчувствието, детайлизирана памет, по-голямо познание за това, което се случва. Тези разлики не винаги водят до изпитване на по-силно човешко страдание. Понякога животните могат да страдат повече заради ограничено разбиране на случващото се. Например, ако отвеждаме затворници по време на война, можем да им обясним, че трябва да се подчинят на правилника и няма да бъдат насилвани. Щом войната приключи, те ще бъдат свободни. Ако заловим диво животно, по какъв начин ще му обясним, че не застрашаваме живота му? Дивото животно не може да разграничи надделяването чрез сила и затварянето от опита да бъде убито. Едното причинява толкова ужас, колкото и другото.

Някои твърдят, че не е възможно да се прави сравнение между страданието на един или друг вид. Според тях, когато интересите на животните и хората се разминават, равенството не може да ни бъде пътеводител в разрешаване на проблема. Предполагам е вярно, че сравнение не може да се прави прецизно, но прецизността не е съществена. Дори и да не държим на равенството, а приемем, че ще зачитаме интереса на животното, само когато човешкият интерес не е нарушен, даже в този случай, ще ни се наложи да извършим радикални промени със самите себе си, като започнем от храненето, начините за отглеждане на животни във ферми, експерименталните етапи в множество полета на науката, подхода ни към дивата природа, лова, клопките, даже носенето на животински кожи, места за забавление като цирковете, родеото и зоопарковете. Дори само това да постигнем, ще бъде спестено огромно количество страдание.

Убийството

Дълго говорих за причиняването на страдание на животните, но до момента нищо не казах за убийството им. Пропускът беше умишлен. Приложението на принципа на равенството е достатъчно недвусмислен, поне на теория, когато се отнася до причиняване на страдание. Болката и страданието са нещо лошо и трябва да бъдат предотвратени или намалени до минимум, без оглед на раса, пол или вид. Колко страшна е болката зависи от интензивността и продължителността й. Болката е принципно отрицателно чувство, независимо кой го преживява.

Самопознанието, интелигентността, способността за общуване са характеристики, които се отнасят до самия начин на живот. Те са от различно естество и не са относими към страданието и болката. Тезата, че животът на себерефлектиращото същество, способно на абстрактни съждения, планиране на бъдещето, сложност на действията при комуникация.. е по-ценен от живота на същество без тези способности, не е защитима.

За да покажем разликата в естеството на характиристиките - болка и интелигентност например, ще използваме следната хипотетична ситуация: Трябва да направим избор между живота на нормално човешко същество и човешко същество с психическо разстройство. Допускам, че изборът ще бъде в полза на нормалното човешко същество. Но ако трябва да решим чия болка да предотвратим, тази на нормалното човешко същество или тази на човека с психическо разстройство, тогава? Представете си, че и двамата са получили болезнени, но повърхностни рани и имате хапче срещу болката само за един от тях. На кого ще го дадете? В този случай изборът никак не е лесен. Чудовищното в болката е самата болка, без да се взимат предвид другите характеристики на страдащото същество. Ценността на живота, обаче, се определя от характеристики като интелигентност.

И така, ако трябва да избираме между живота на човешко същество и този на животното, трябва да спасим живота на човека. Но има особени случаи, в които обратното е правилно, защото човешките същества рядко имат качествата на "нормалното" човешко същество. Тази гледна точка не е видовистка, въпреки че на пръв поглед може да изглежда така. Решението да се спаси човешкият живот се взима не поради това, че той е член на нашия вид, а поради това, че ценността е от значение.

Изборът да се спаси човешки живот, вместо този на животно, се основава на характеристиките, които имат нормалните човешки същества и не върху простия факт, че е член на нашия вид. Ето защо, не можем повече да твърдим, че животът на членовете на нашия вид, които съвсем не отговарят на характеристиките на "нормалния човек", трябва да се предпочита пред този на животните. Дали е погрешно да се убие безболезнено животно е въпрос, на който в общия случай не може да се даде ясен отговор. Но винаги си припомняйте, че при някои човешки индивиди имаме близка мисловна способност с тази на животните. Това помага ли за отговор на въпроса?

Цели на движението

След като погледнахме на движението за освобождение на животните от гледна точка на философските им основания, нека видим и техните цели.

Целите на движението може да бъдат формулирани в едно изречение: да се сложи край на видовизма и да се приемат насериозно интересите на не-човешките животни. Но откъде да започнат. Това е толкова обща цел, че е по-добре да започнем от малките задачи.

Традиционните организации за благосъстоянието на животните правят опит да ограничат жестокото отношение към животните, с които имаме най-близък допир. Кучетата, котките и конете са на първо място в техните листи - те са наши домашни любимци. След това са онези животни, които са просто симпатични: бебетата-тюлени, с техните големи кафяви очи и меки бели палтенца, мистериозните китове и игривите делфини. Борците за освобождение на животните, естествено, са срещу страданието и безпричинното убийство на кучета, котки, коне, тюлени, китове, делфини и всички останали животни. Но те не мислят затова колко симпатично на нас ни изглежда това животно и колко несправедливо е то да бъде карано да страда. Те се интересуват от силата на страданието и от броя на животните, подложени на страдание.

Борците за освобождение на животните по-скоро биха демонстрирали в полза на лабораторните плъхове и фабричните кокошки, отколкото за кучетата и котките, третирани лошо от собствениците им. В крайна сметка, има над 45 милиона плъхове и мишки, употребявани в лабораториите за експерименти само в САЩ. И всяка година, се отглеждат около 3 билиона пилета в производствените фабрики, натъпкани в касетки по тировете и след това овесени надолу с главите на конвейра към кланицата.

На фона на количеството въвлечени в този институционализиран видовизъм, вредата върху котките и кучетата, причинена от техните безмозъчни или просто жестоки стопани, е нищожна.

Та, доколкото борците за освобождение на животните са срещу експлоатация на животните, те са съсредоточили усилия срещу експериментите с животни и употребата на животни за храна. Нека погледнем на тези две области малко по-отблизо.

Експерименталните животни - инструменти за изследване

Видовизмът може да бъде съзрян в една от най-мащабно разпространените практики: експериментите. Експерименти за установяване на опасни вещества за хората или тестване на психологически теории относно ефекта на насилието и грубото наказание. Хората обикновено смятат, че тези експерименти са от жизнена важност и че това ще доведе до намаляване на страданието повсеместно. Тази удобна вяра е твърде далеч от истината.

Ето пример за един обикновен тест, провеждан редовно от компании за козметика като Ревлон, Ейвън или Бристъл-Майерс за преценка на веществата в продукта. Тестът на Draize, наречен на името на създателя му, се прилага в началото върху шест заека-албиноси. Като се държи здраво всяко животно, долният клепач се издърпва от очната ябълка, така че да оформи малка чаша. В тази чашка се сипват на капки 100 милилитра от това, което е наред да се тества. Клепачът на заека се придържа една секунда към окото, след което се пуска. Един ден по-късно, ти се връщаш, за да провериш подути ли са клепачите, дали ирисът е зачервен, има ли разязвяване на роговицата или заекът е ослепял. Това е стандартен тест, който се извършва без анестетик, принципно за всяка субстанция, която ще тръгне на пазара и има възможност да влезе в нечие човешко око. Други комерсиални текстове включват така наречения LD 50 - "LD" - Летална Доза, като 50 отговаря на процента на животните, за които дозата трябва да бъде летална. С други думи тестът LD 50 има общ брой от животни - плъхове, мишки, кучета, каквото и да е, които храниш с определени количества от тестваната субстанция, докато успееш да отровиш половината от тях. Опитът е успешен при резултат 50 на 50. Дозата е позната като "стойност LD 50" и дава информация за това, доколко опасно е веществото за човека. Почти всички оцелели животни след такъв тест заболяват, но дори да не взимаме този факт предвид, самият тест не е благонадежден за сигурността на хората по простата причина, че има значителни разлики между видовете. Да вземем един показателен и значим пример: Thalidomide* не предизвиква малформации при много животински видове.

Това са стандартни тестове в комерсиалните лаборатории. В университетите също се провеждат експерименти, които не могат да бъдат оправдани от този, който взима насериозно интереса на не-човешките същества. В департаментите по психология животните се наказават с електрически ток или задържане в изолатори, за да се види колко невротични могат да станат, като за целта на експеримента са нужни крайните варианти на формите!

Животните като храна

За огромната част от човешките същества, особено тези от градските, индустриални зони, най-честият контакт с членове на друг животински вид е по време на обяд. Ние просто се храним с тях и постъпвайки така другият вид не е нищо повече от средство за постигане на нашата цел. Ние гледаме на техния живот и съществуване като подчиним на нашия вкус. Казвам "вкус" съзнателно, защото е чисто и просто въпрос на създаване на удоволствие. Няма друго разумно обяснение на това, че задоволяваме нашите потребности от протеин чрез яденето на плът, вместо на зеленчуци с високо протеиново съдържание.

Актът на убийство представя нашата готовност да извършим каквото и да било върху друг вид, само за да задоволим нашия вкус. Но това, което им причиняваме, докато са живи е много по-ясна индикация за нашия видовизъм, отколкото фактът, че сме готови да извършим убийство. С едничката цел да имаме месо на масата си нашето общество толерира методи за производство на месо, които поставят чувстващи същества в невъзможни условия през цялото време на тяхното съществуване. Животните са третирани като машини, които преобразуват частите си в плът и всяка иновация, която може да доведе до по-високи производствени нива е приемлива за хората.

Както един служител веднъж каза: "За жестокост си говорим, когато ползата започва да намалява." Така кокошките се тъпчат по три - четири в клетка, в пространство по-малко от един разгърнат вестник. Клетките се правят от тел, защото това улеснява чистенето, въпреки че телта не е никак подходяща за самите кокошки. Подът е наклонен, за да може яйцата да се прибират по-лесно, въпреки че така кокошките не могат да се отпуснат. В тези условия всички инстинкти се деформират: кокошката не може да разтвори крилата си, да се движи свободно, да се попощи, да си порови в земята или да си направи гнездо. Макар преди това, те никога да не са познавали други условия на живот, наблюдатели виждат как птиците правят опити да реагират естествено. Фрустрирани в невъзможността си, често развиват, това, което фермерите наричат "пороци" и се избиват помежду си. А за да не се стига до това, фермерът изрязва клюновете им.

Това отношение не се ограничава само с птиците. Прасетата се отглеждат в клетки с метални шини за обездвижване. Тези животни са сравними по интелигентност с кучетата и се нуждаят от разнобразна, стимулираща среда на живот и ако такава не им се подсигури, страдат от стрес и скука. Всеки, който държи кучето си в подобни условия, нарушава закон, но тъй като интересите ни по експлоатиране на прасетата са по-големи от тези спрямо кучетата, ние спорим за жестокостта спрямо кучетата, докато съвсем спокойно консумираме произведеното от жестокост спрямо прасетата.

Освобождението на животните днес.

През последните няколко години движението за освобождение на животните спечели няколко безпрецедентни битки. До скоро в огромната си част обществеността нямаше идея какво се случва в производството с интензивни технологии. Днес във Великобритания, Западна Германия, Холандия и Австрия огромна част от информираното мнение е срещу затварянето на кокошките-носачки в малки телени клетки, на прасетата и телетата в обор, в който и крачка не можеш да направиш, а какво ли остава да се завъртиш. Британският комитет за обществено селскостопанство препоръча забрана на клетките за кокошки-носачки. Швейцария отиде крачка напред, като законово регламентира премахването на клетките през 1992 година. Западногерманският съд се произнесе в полза на премахването на клетките, като заяви, че клетките са в противоречие на закона срещу жестокостта спрямо животни. И въпреки че правителството намери начин да превърне решението на съда в неефективно, Районът в Хесе, Западна Германия съобщи, че ще последва швейцарския пример и ще започне подмяната на клетките с други методи.

Навярно най-позитивната стъпка е направена в полза на британските селскостопански животни, въвлечени в така наречената "търговия с бяло телешко месо". По изисквания телетата са държани 22 часа в денонощието на тъмно, в отделни обори, твърде тесни за движение в тях. На животните не е поставяно сено, върху което да лежат от съображения да не го изядат, защото това можело да повреди бледността и мекотата на месото. Хранени са по специална диета без съдържание на желязо, така че плътта да остане бледа и да отговаря на най-високото качество за луксозните ресторанти. Кампания срещу търговията с бяло телешко месо доведе до потребителски бойкот, в резултат на който най-големият производител на телешко в Британия съобрази необходимостта от промяна и изведе телетата от техните мрачни, дървени, педя на педя обори в групови обширни обори с помещение за движение и слама за почивка.

Друга огромна задача на движенията за освобождение на животните, поради тяхната численост и количеството страдание, което им се причинява са експериментите с животни. В тази посока също са постигнати сериозни победи, въпреки че те са преди всичко в САЩ. Първият успех дошъл през 1976 в кампания срещу Американския музей по Естествена история. Музеят е бил избран, поради мащабността и безсмислеността на експериментите, провеждани в него. Експериментите били свързани със серия опити с котки, на които се отстранявали отделни органи и се проследявала промяната в половия им живот. През юни 1976 активистите на движението за освобождение на животните започнало да атакува музея с писане на протестни писма, рекламиране и привличане на подкрепа. Продължили така до декември 1977, когато обявили, че се спира финансирането на експериментите.

Тази победа не е спасила повече от 60 котки, но показала, че добре планирана и организирана кампания може да попречи на учените да правят каквото си поискат с лабораторните животни. Хенри Спира, Ню Йоркски бивш търговец мореплавател, използва победата срещу музея, за да постави основата на още по-големи кампании. В момента той ръководи две големи коалиции, съсредоточили се върху прекратяването на теста за очи на Draize със слепота за зайците и LD50, тест с петдесетгодишна история, създаден за достигане на летална доза при 50% смъртност от съвкупността животни. Взети заедно тези токсични тестове предизвикват страдание и стрес на повече от 5 милиона животни годишно само в Съединените Щати.

Коалицията вече започна да редуцира както броя животни, използвани в експериментите, така и жестокостта спрямо тях. Американските правителствени агенции отговориха на кампаниите срещу теста на Draize чрез намаляване на някои от най-крещящите мъчения в него. Обявиха, че разяждащите субстанции: силен алкален разтвор, амоняк и други почистващи препарати, не е необходимо да бъдат тествани повторно. След като това се възприема за напредък, можете да си представите каква е била ситуацията преди началото на кампанията. Агенциите намалиха също на половина или една трета броя зайци, необходими за тестване на продукти. Две основни компании, Procter&Gamble и Smith, Kline&French реализираха програми за подобряване на токсикологичните тестове, които включват съществено по-малко страдание за животните. Друга компания, Avon, докладва намаляване с 33% броя на животните, които се ползват.

Огромна промяна настъпи след заявлението на Американския контрол по храните и лекарствата (FDA), че не се нуждае от LD 50 тест. С един удар, корпорациите, развиващи нови продукти, бяха лишени от техните стандартни извинения за ползване на LD50 - обяснението беше, че FDA ги притиска да извършват теста за стоките, които трябва да се реализират на американския пазар.

Драматичен успех постигнаха и някои самосиндикални активисти. Един от впечатляващите случаи бе на Алекс Пачеко, работещ доброволно в лабораторията на д-р Едуард Тоб. Пачеко открива, че работата на Тоб е свързана с изкуствено обтягане на нервните окончания на крайниците на маймуните и наблюдение как те ще възстановят функциите си. Отделно условията в лабораторията били тежки и когато маймуните се наранявали помежду си, никой не им оказвал ветеринарно-медицинска помощ.

Спокойно Пачеко набирал своите доказателства и накрая ги представил в полицията. Тоб бил признат за виновен в причиняване на жестокост върху животни и е първият експериментатор в историята на Америка обявен за виновен в подобно дело. Малко по-късно обвинението било преобразувано в техническо наказание, но Тоб вече бил загубил много държавни субсидии и експериментите с животни добили лоша слава.

Имиджът на експериментаторите пред обществото пострадал още повече от разбиването на лаборатория в Университета в Пенсилвания, Филаделфия за мозъчна хирургия, атакувана през 1984-5 от членове на Движението за освобождение на животните. В лабораторията, д-р Томас Генарели извършвал експеримент, част от който било нанасяне на прорези върху главите на павиани. Активистите не освободили нито един павиан, а взели единствено видеозаписи, направени от самите експериментатори по време на работата им. Когато тези записи били показани по националната телевизия, реакциите били впечатляващи. Картината показвала експериментаторите по време на операция, разменяйки си шегички, докато държали грубо павианите, обиждали ги, наричали ги "духачи". Записите показали съвсем ясно, че обратно на твърденията на Генарели, павианите не били изцяло под анестезия, докато се извършвала хирургията на черепа им. След множество протести, седящи стачки пред Националния институт по здраве, активистите постигнали драматична победа. Секретариатът на Съединените Щати по Здравеопазване и Социални услуги обявило официално, че има съществени разминавания между изискванията за използване на животни в лаборатории и субсидиите на лабораторията били спрени.

Бъдещето на освобождението на животните

Тези, които живеят от експлоатацията на животни сега трябва да се защитават. Изследователската общност вече е алармирана. Много лаборатории са увеличили безопасността си, но това е твърде скъпо и защитата се пуска само по време на експеримента, а точно това е нещото, от което се нуждае всеки борец за свободата на животните. За да се охранява всяка ферма, ще отидат още повече пари. Не е учудващо, че някои експериментатори или фермери се надяват движението за освобождение да се окаже само мода.

Ще разочаровам тази надежда. Движението за освобождение на животните ще остане. За десетилетие то се изгради и има огромна обществена подкрепа. Идеята, че ние не сме оторизирани да ползваме животните като предмети, които трябва да бъдат употребявани за каквото си поискаме, независимо дали се отнася до забавление, лабораторното тестване или нов оцветител за храната ни, се споделя от все повече хора.

Все пак остава въпросът - какъв курс ще вземе движението. Паралелно на движението за освобождение, други активни действия са силно подкрепяни. С идеята, че не трябва да се проявява жестокост към никого, човек или не-човешко животно, много активисти смятат, че е справедливо да измъкнат животно от място, създадено за страдание и да му подсигурят нов дом. Аналогично на нелегалните подземни пътища, по които черните роби са успели да достигнат до свободата си. Според тях това е единственият възможен начин да се помогне на жертвите на потисничеството.

В най-лошите случаи на безсмислени експерименти, този аргумент определено е коректен, но съществува още един въпрос, който трябва да бъде зададен от всеки, който се интересува не просто от незабавното освобождаване на десет, петдесет или сто животни, но от перспективата да достигне до промяна, която ще въздейства върху милиони животни. Дали действието ребром е най-подходящата тактика? Дали тя само поляризира дебата и втвърдява противоположните мнения и самата възможност за промяна? Все пак, трябва да кажем, рекламата печели и засвидетелстваната публична симпатия, заради освободените животни е допринесла повече добро отколкото вреда. Благодарение на добрата стратегия и план експериментите вече не могат да бъдат обществено защитими.

Има сигнали, че изборът на целите се променя, като нараства войнствената активност. Някои активисти дори отиват отвъд действия, конкретно свързани с освобождаване на животни или документиране на жестокост. През 1982 година, група нарекла себе си "Милиция за Права на животните (Animal Rights Militia) изпратила до Маргарет Тачер писмо-бомба. Групата никога не била чувана по-рано или до момента и навярно не е била създадена за освобождение на животните. Но "Взвод за възмездие над ловците", част от особено успешната Асоциация за саботиране на лова, е несъмнено истинска.Това да се пречкаш по време на лов и да помагаш на животното да не попадне на прицел е едно, но да раздаваш възмездие на ловци е съвсем друго нещо и много по-съмнително морално. (Ако изследваме корените и детските преживявания на повечето ловци, тяхното жестоко поведение е лесно обяснимо и е по-скоро за съжаление, отколкото за налагане на възмездие).

Аз не вярвам, че нелегалните действия са винаги морално погрешни. Има обстоятелства, при които дори при демокрация е много по-морално да не се подчиниш на закона. Освобождението на животни дава добри примери за такива обстоятелства. Ако демократичният процес не функционира, проучванията на общественото мнение показват, че огромният процент от хората се обявяват срещу експериментите и в крайна сметка правителството не предприеме никакви действия, за да ги спре и обществеността е държана настрани от това, което се случва във фермите за животни, тогава нелегалните действия може да се окажат единственият изход за помощ на животните и за набавяне на свидетелства, за това, което става там.

Моята загриженост не е свързана с нарушаването на закона като такъв. Свързана е с перспективата да станем жестоки помежду си и да се доведе до поляризиращ мненията климат, в който аргументите стават невъзможни и в крайна сметка животните стават негови жертви. Противопоставянето между активистите за особождение на животните, от една страна, и фермерите и някои от експериментаторите може да бъде неизбежно. Но действия, които въвличат цялата общественост или действия на насилие, ще ни противопоставят едни на други.

Движението за освобождение на животните трябва да спомогне за избягване на ескалацията на насилието. Активистите трябва изцяло да бъдат срещу употребата на насилие, дори когато опонентите им използват насилие спрямо тях. Под насилие се има предвид всяко действие, причиняващо директна физическа вреда на всяко човешко или не-човешко същество. И аз ще мина отвъд физическата вреда. Съществено е да не се предизвиква страх или терор. Лесно е да се повярва, че след като експериментатор кара някого да страда, справедливо е да направим така, че той самият да пострада. Това поведение е погрешно. Можем да бъдем убедени, че човек, който извършва жестокост спрямо животно е безчувствен и груб, но ние няма да бъдем по-различни, ако го заплашим с разплата или насилие. Силата на движението за освобождение на животните се основава изцяло на силата на своята етика. То не трябва да напуска високия морал.

Вместо да вървим надолу по пътеката, увеличавайки съществуващото насилие, движението за освобождение на животните ще постъпи много по-добре, ако последва примера на двете най-велики движения за освобождение през Модерните времена, и не случайно най-успешните: на Ганди и на Мартин Лутер Кинг. С огромен кураж и разсъдък, те поддържали принципа на ненасилието, въпреки провокациите и честите атаките на техните опоненти. Постигнали успех, защото справедливостта на каузата им е неотречима, а поведението им достигнало до съзнанието дори на тези, които били срещу тях. Борбата за разширяване на сферата на моралното над не-човешките същества може да бъде много по-дълга и трудна, но ако се преследва със същата упоритост и морална твърдост, тя със сигурност ще успее.

* Thalidomide - /мед/ - талидомид, сънотворно, довело до сериозни промени в плода по време на бременност (бел. ред)

A dog's plea




Treat me kindly, my beloved friend, for no heart in all the world is more grateful for kindness than the loving heart of me. Do not break my spirit with a stick, for though I might lick your hand between blows, your patience and understanding will more quickly teach me the things you would have me learn. Speak to me often, for your voice is the world's sweetest music, as you must know by the fierce wagging of my tail when the sound of your footstep falls upon my waiting ear. Please keep me inside when it is cold and wet, for I am a domesticated animal, no longer accustomed to bitter elements. I ask no greater glory than the privilege of sitting at your feet besides the hearth. Keep my pan filled with fresh water, for I cannot tell you when I suffer thirst. Feed me clean food that I may stay well, to romp and play and do your bidding, to walk by your side, and stand ready, willing and able to protect you with my life, should your life be in danger. And my friend, when I am very old and I no longer enjoy good heath, hearing and sight, do not make heroic efforts to keep me going. I am not having any fun. Please see to it that my life is taken gently. I shall leave this earth knowing with the last breath I drew that my fate was always safest in your loving hands....

неделя, 4 януари 2009 г.

А мен пита ли ме някой?



А мен пита ли ме някой?
Цял живот съм имала някакво животно вкъщи.
В един период се струпаха повечко наведнъж – котка, куче и две скаларии – Пешо и Мара.
Кучето внезапно умря, после, по време на управлението на Жан Виденов, Пешо изяде Мара, щото нямаше какво друго, след това по същите причини котката излочи Пешо директно от аквариума, а накрая, за щастие на котката, дойде Костов и пуснаха салам.
През цялото това време нито един съсед не е бил притеснен от менажерията вкъщи, а семейните драми на фауната си оставаха в наши териториални води.
За сметка на това психическото здраве на домашните любимци (и моето собствено) не рядко е било в сериозен риск от същите тези съседи, които сега, ако предложението на депутатите бъде прието, ще трябва да ми дават разрешение да гледам животно вкъщи.
Нека разгледаме казуса по-подробно.
Отглеждаш котка.
Тя живее в твоя собствен апартамент.
Купуваш й храната сам, а не ходиш по комшиите да просиш пари за котешки бисквитки и трътки.
Котката не кукурига, не мучи, не цвили, не блее, не се налага да я доиш, нито да й събираш сено.
Котката пикае в твоята баня, не в тази на съседа отгоре, колкото и понякога да ти се иска да е точно така.
За разлика от котката обаче съседът често пикае в твоята баня, тъй като не си е оправил тръбите, откак се е нанесъл, и това, дето ти капе от тавана, не е много ясно какво е.
Освен това котката:
не хърка, не гледа Планета ТВ, не пробива с бормашина, не си стриже косата на балкона върху току-що цъфналите ти теменужки, не ти реже гумите на колата, когато си й спрял на мястото за паркиране, не чука с чук върху тръбите за парно, не вдига скандали на жена си и не я нарича тъпа патка, не си бие децата, не си хвърля онзиденшната мусака през прозореца и върху твоя перваз, не храни всички туберкулозни гълъби в квартала с царевица, изсипвайки я с шепи от чувал на балкона, не ти краде крушките от асансьора, не си тупа покривките върху главата ти, не зида стени, не пържи лук в пет сутринта, не пуца с пистолети, не хвърля пиратки, не си докарва ладата и москвича от село, нито пък си кара реколтата от картофи от същото това село, която да пренася на десет пъти с асансьора до деветия етаж.
Просто котките не правят така.
С кучетата нещата стоят почти по същия начин, с единствената разлика, че кучето може, като бонус, да ти опази апартамента от крадливите набези на същите тези комшии. Комшиите пък в отговор може да го отровят.
За говеда, добитък и змии нямам лични наблюдения, но не ми и трябват – някои от съседите ги имитират вълшебно.
Ето затова не разбирам идеята на готвения закон и съвсем отговорно смятам да продължавам да си гледам каквото си пожелая вкъщи, включително тарантули, каймани и скални орли, без да поискам разрешение от никой от съседите ми.
В края на краищата мен някой питал ли ме е дали съм съгласна в съседство да се отглеждат идиоти?

Красимира Хаджииванова

Политическата употреба на животното

В съвременната масова култура темата за животните - изчезващи или защитени, обезправени или не, свръхкултивирани или благоденстващи - е една от най-често дискутираните. Тази тема отдавна не е приоритет единствено на фикционалните и научно-популярни наративи, т.е. - на експертите.
Нека вземем за пример едно диво (изглежда, само по дефиниция) животно: вълкът. От времето на "Белия зъб" насам вълкът не се мисли като класически вредител. За това ни говори не само популярният герой на Джек Лондон, но и огромният брой детски играчки, анимационни герои и "тотеми" на спортни отбори. Вълкът днес се намира под защитата на законите за опазване на природата, а научно-популярните наративи го представят като културно животно, чийто модел на поведение (колкото и да е парадоксално) може да служи за пример; вълкът естествено (разбирай: по-добре от човека) контролира дивечовите популации; известният австрийски зоолог Конрад Лоренц доказва, че вълците не се самоизяждат помежду си за разлика от хората; в западната преса периодично се появяват снимки на бели вълци със сини очи...
Острите зъби, "вълчият" апетит и коварният поглед или остават като крайно средство да се извърши нещо полезно от гледна точка на културата, или атрофират като наглед. Дори те представляват желан наглед, доколкото се асоциират с някакъв естествен тип поведение, небелязано от знака на свръхмодерните времена: алиенация, замърсяване, откъсване от корените и т.н.
Вълкът се е превърнал в културно животно - добре познат на всеки, анатомиран, изучен, защитен със закон, присъстващ във всяка зоологическа градина, дискутиран и потребяван в своите - традиционни или нетрадиционни - символни проекции.
Подобна е ситуацията с кучето, културния събрат на вълка. От първите киноложки изложби през ХIХ в. до днес кучето все повече се култивира, докато изравни своя социален статут с този на човека. Днес кучетата имат свои паспорти; за тях пазарът формира потребителска верига от специализирани магазини, в които се предлагат храни, лекарства, дрехи, играчки, сапуни, украшения, прибори за хранене, гребени и дори протези за инвалиди; съществуват ветеринарни клиники, фризьорски салони, курсове по дресировка. Кучето се е превърнало не само в гражданин, но и в потребител.
Целта на настоящия текст не е да дава морална оценка дали е правилно да смятаме вълка за културен, а човека за див; или пък да се противопоставя на високия социален статут на кучето. Активното присъствие на зооморфия дискурс в модерната масова култура буди интерес от гледна точка на факта, че чрез него се проектират и популяризират различни модели на демократичното общество. Или, казано иначе, животните продължават да функционират като метафора, с която човекът експонира собствените си възгледи за света и налага собствените си интереси.
Например дебатите в културното пространство относно съдбата на бездомните животни визират по-скоро "бездомността" като широко социално явление, визират ценността на човешкия дом (или култивираната среда). Зад споровете дали трябва да се кастрират кучетата, дали приютите за животни са адекватно решение, дали собственикът на домашен любимец е в състояние да му осигури щастлив живот, зад споровете трябва ли да се яде месо, толерантен ли е към животните притежателят на ферма или кланица, зад споровете дали ловецът в своя модерен вид - с пушка, екипировка и техника - има право да съществува, зад споровете жесток ли е експериментаторът в лабораторията, коридата цивилизовано забавление ли е и т.н. - зад всичките тези дебати е кодирано отношението към социалната структура, към семейството, към социално слабите и властовия блок, към правата на гражданина, към възможностите и начините (радикални, умерени), по които обществото ще регулира разпределителните механизми, осигуряващи благоденствие. Привидно става дума за животни, но - съзнателно или не - аналогиите се вземат от нашия човешки свят, ситуациите и решенията "се скрояват" по наш образ и подобие. Днес всички сме еколози...Зооморфният материал във всяка епоха е бил експлоатиран така, че да кодира политически възгледи и утопични социални модели. Модерните или постмодерните времена не правят изключение: достатъчно е да хвърлим бегъл поглед в западното културно пространство, където екологизмът е една от водещите идеи. Тук ще срещнем не само тъмнозелени и светлозелени партии, дружества за защита на животните и вегетариански общности. Защото, по думите на един британски политик, "днес всички сме еколози"... Предизвикателствата на околната среда в един високоиндустриализиран свят са видими с просто око. Прогнозите за екологична катастрофа, особено в години на суша и наводнение, или пък в мистичния край на хилядолетието, изглеждат твърде вероятни. И няма партия или движение, което да няма своя екологична платформа или поне мнение по обширната тематика за озоновите дупки, рециклирането, градския смог, изкуствените торове, резерватите, парниковия ефект, замърсените реки, киселинния дъжд... Зелените партии по-скоро канализират тази тематика в един специализиран дебат за съвместимостта на икономическия растеж и съхранената околна среда. Но по конкретни проблеми - ядрени електроцентрали, бунища, унищожаване на животни, заводи с токсично производство - отношение би могъл да вземе всеки, който се чувства засегнат, без значение дали е специалист или дилетант, ляв или десен, бял или черен, мъж или жена, жител на града или провинцията. Медиите използват тази благодатна универсалност на екологичните проблеми именно защото те не визират конкретна партия или политика и масовата публика проявява повишен интерес.
Нека обаче на фона на широкия екологичен дебат да се спрем по-конретно върху зооморфния дискурс. В САЩ и Западна Европа сред многобройните зелени движения отчасти заради своя фундаментализъм силно впечатление прави Движението за права на животните. То се оформя от различни организации, най-популярните от които са Общество за етично отношение към животните (People for Ethical Treatment of Animals - PETA), Фронт за освобождение на животните (Animal Liberation Front - ALF), Американско общество за предпазване на животните от жестокости (American Society for the Prevention of Cruelty to Animals - ASPCA), Човешко общество на Съединените щати (Human Society of United States), Приятели на животните (Friends of Animals) и др. На българския читател PETA са добре известни със саботажите на модни ревюта (това са хората, които заливат с червена боя облечените в палта от естествена кожа манекенки) или с ексхибиционистките си протести на обществени места. Радикализмът им понякога се изразява и в недотам законови акции, като десант на петролни платформи, чупенето на лаборатории, в които се извършват експерименти с животни, или повреждането на камиони, които превозват добитък. И всичко това се върши в името на животните.
Движението за права на животните има обаче своя напълно сериозна идеологическа платформа и традиции. Кампанията за толерантност към животните в САЩ и Западна Европа води началото си още от ХVIII в. и нейни идеолози са представителите на интелектуалния елит - хора като Самюъл Колридж, Томас Трайън, Байрон, Уортсуърд, Уолт Уитман. У всеки един от тях ще срещнем наративи, насочени срещу лова, яденето на месо, носенето на кожени дрехи, експлоатацията на животни. Модерните идеи на Движението за права на животните са представени най-цялостно от австралийския философ Питър Сингър, фокусирал работата си върху термина права. Ако се опитаме да ги редуцираме максимално, идеите му се свеждат до аксиомата, че животът е ценност сама по себе си и всяко живо нещо, което диша, усеща болка и удовлетворение, притежава определени права - право на живот, свобода, движение, реализация, възпроизвеждане. Избиването и експлоатацията на животни, медицинските експерименти, дори и отглеждането на кучета и котки (доколкото става дума за откъсване на животното от естествената му среда или некачествено отглеждане) - всичко това представлява нарушаване на права. Човекът и животното живеят в изключително тесен контакт и в този смисъл те са станали част от едно общество. В неговата йерархия човекът е анексирал високите стъпала, а за животното е оставил ниските. В това се състои дискриминацията. Зад паравана на праватаЗащо за защитниците на правата на животните е толкова важно човекът и животното да са равноправни? Отговорът е в духа на екологизма. Или поне директният отговор (както ще се убедим по-надолу, истинският патос за социално равноправие се крие в идеи, които нямат нищо общо с природата и животните). Антропоцентризмът, автократичността на човека, това, че е култивирал цялата планета, че живее с мисълта, че всичко е създадено да му служи, това, че изсича горите, прокарва пътища, отклонява реките, това, че се предоверява на науката, че рационализмът му е "студен", утилитарен, това, че отдавна се е откъснал от природата и корените си, че живее в една напълно синтетична среда и е изгубил естествената си чувствителност - всичко това е причина за екологичната катастрофа, пред която днес човекът е изправен. Природата изведнъж е въстанала срещу опитите да бъде тотално култивирана и отправя предизвикателствата си чрез наводнения, суши, озонови дупки, парников ефект, киселинни дъждове, нитратна храна, отровени реки, лош въздух. Индустриалният, урбанизиран човек със своя експлоататорски манталитет и със своята мания за потребление е на път да унищожи всичко натурално, съществувало преди него милиарди години. И това може да е причина за неговото самоунищожение - и биологическо, и морално. От този ъгъл толерантното отношение между човек и природа (и в по-тесен смисъл - равноправието между хора и животни) се оказва напълно резонно изискване. Равноправието между тях се интерпретира като инвариант на симбиозното равновесие, в което са съществували природата и културата преди индустриалните революции. Тогава и въздухът е бил по-чист, и водата по-сладка, и животът по-естествен, близък до земята, здравословен, тогава човекът е извличал много по-голямо удовлетворение от общуването си с природата, разбирал я е (класическият пример са неиндустриализираните култури на индианците, аборигените, африканските племена). Най-просто казано, идеята за права на животните е поредната проекция на митологемата за Златния век или Райската градина, в която богове и хора, хора и животни, хищници и тревопасни живеят заедно в извечна хармония. Даването на права на животните означава и завръщане към един социален модел, към начин на живот, при който модерните културни и биологични проблеми ще са решени. Животните - новите негриНаред с екологичните репрезентации обаче съществува и една напълно социална мотивировка. Тя може да бъде илюстрирана с един от най-честите примери, с които членовете на Движението за права на животните обясняват своите насилствени действия. Това са аболиционизмът и робството в САЩ. Така както робството на чернокожите е било очевидна дискриминация и единственият начин то да бъде премахнато, за да се изгради едно демократично общество, е била гражданската война, така и днес животните и изобщо природните артефакти са роби на човека и единственият начин да се изгради една съобщност, която да съществува в разумно равновесие, минава през насилието, радикализма и фундаменталните реформи. Аналогиите се екстрахират директно: чернокожите са експлоатирани, животните - също; чернокожите са третирани по закон като собственост, животните - също; чернокожите са имали пълно право на свободен живот, животните - също. Както за общественото мнение през ХIХ в. е изглеждало абсурдно чернокожите да имат права, така и днес изглежда абсурдно животните да имат права. Към цитираната аналогия може да се прибавят и сходни аналогии със социалния статут на жените или международния статут на всички онези държави, които не са били велики сили преди не повече от 50 години. Всички те са били дискриминирани. От епохата на Просвещението, когато се раждат либералните идеи за свобода и равноправие, до днес западната култура непрекъснато разширява обема на своите граници. Социални групи, които са били маргинализирани или са заемали най-ниските стъпала и в този смисъл не са били мислени като част от обществото, са били непрекъснато приемани като равноправни членове. От принадлежащи на извънсоциалния периметър те започват да се мислят вече като граждани. Така през ХVIII в. социалният модел приема третото съсловие за равноправно и редуцира привилегиите на първото, след това изключва робството и крепостничеството; след това приема, че общото благоденствие е невъзможно без даването на по-широки права на работниците; след това изискването за демокрация налага приемането на жените като равноправни, появява се и антиколониализмът, който в глобален мащаб проектира обществото на народите с равни права. В края на ХХ в. част от екологичните движения поставят въпроса за правата на животните. Фактически изброените движения - аболиционизъм, феминизъм, антиколониализъм, екологизъм - се явяват част от по-широкия процес на културна глобализация. Погледнато от този ъгъл, защитата на правата на крави, мишки, кучета, китове и дори отровни змии съвсем не е куриоз, а логичен резултат от мащабния процес на културна глобализация. След идеята за демократично общество на бели и черни, на мъже и жени, след идеята за обществото на народите с еднакви права закономерно идва ред на обществото на видовете. Speciesism-ът - видов расизъмОбществото не би било демократично, ако част от неговите членове - животните (а животните са част от обществото!) - са дискриминирани. Идеолозите на Движението на права за животните неслучайно вкарват в обръщение терминът speciesism (от species - биологичен вид). Този термин се интерпретира в една и съща парадигма с термини като расизъм, фашизъм, колониализъм. Speciesism-ът - това е видовият расизъм, който индустриалният човек практикува спрямо останалите биологични видове. Смята ги за по-нисши, не признава техните права, избива ги, експлоатира ги, без да има право на това. Индустриалната култура е тотално компрометирана - няма никакво доверие, че в своя сегашен вид тя има интерес да реши задоволително проблемите си с природата, а единственият начин това да стане е радикалното й откъсване от природата. С други думи, индустриалният човек е непрекъснат източник на дискриминация и единственият начин тя да бъде преустановена е като се редуцират до минимум всички форми на контакт между него и природните артефакти. До момента, до който той не се деиндустриализира, не се откаже от непрекъснатото разширяване на производството и потреблението, не гарантира достатъчно закони за опазване на околната среда и не признае правата на животните. До момента, до който не бъде възпитан или накаран да приеме природата като ценност сама по себе си, без утилитаризъм. Права или благоденствиеВъз основа на тази идеологическа платформа, под атаките на групите за оказване на социален натиск (част от голямото Движение за права на животните - Animal Rights) попада онази част от обществото, която по някакъв начин осъществява непосредствен контакт с животни или е икономически зависима от тяхната експлоатация. Става въпрос за собственици на домашни животни, ветеринарни лекари, научни работници в сферата на експерименталната медицина, собственици на магазини за домашни животни, производители и дистрибутори на месо, кожени изделия, мляко, яйца, фермери, занимаващи се с интензивно животновъдство, собственици на циркове и зоологически градини, ловци. От своя страна изброените групи се защитават, опитвайки се да проектират свой по-приемлив имидж. За целта те също се организират в движение, което - колкото и парадоксално да изглежда - отново се легитимира като екологично: Движение за благоденствие на животните (Animal Welfare). Парадоксално дотолкова, доколкото собствениците на птицекланици например твърдят, че осигуряват максимално приемливи условия за живот на своите пилета (хигиена, чист въздух, лекарства, т.нар. свободно отгледани, "слънчеви" пилета). Или пък вивисекционистите твърдят, че се стремят да прилагат болезнени процедури само при крайна необходимост. За всеки един аргумент на тъмнозелените правозащитници може да се намери контрааргумент - експериментите са необходими, селскостопанските животни едва ли биха оцелели на свобода и т.н. Тук няма да навлизаме в детайлите на спора.
Дебатът е интересен заради друго. А именно: производителите на месо, лабораторните учени, собствениците на магазини за кожени изделия - т.е. социалните групи, които бяха изброени по-горе - се легитимират пред масовата публика отново като еколози. Никой не смее да демонстрира липса на загриженост за животните. Най-баналното (но и най-вярното) обяснение защо животните се избиват за месо е, че пазарът го изисква. Един модерен град не може да съществува без кланица. Разбира се, тук могат да се допълнят и други аргументи - яденето на месо е традиция, фермерската професия се предава по наследство и т.н. Но в своите презентации организациите, които оформят Движението за благоденствие на животните, никога не употребяват тези аргументи или ги поставят на последно място. Защо? Защото не са екологични.
Екологичният дисбаланс в края на ХХ в. е очевиден и нуждата от радикални промени се осъзнава от всички. В западното общество природозащитната политика има традиции. Обръщането към природния наглед, възприемането на земята, гората, планината, морето, растителния и животински свят като неутилитарни ценности - този културен процес функционира активно в Западна Европа от индустриалната революция насам и широките екологични дискусии в края на ХХ в. са също негов резултат. Общественото мнение е "привикнало" към зеления дискурс, той се е оформил като един от класическите модели за политическа и културна борба. Затова въпросът за правата на животното днес лесно намира път към центъра на социалното внимание, а онези социални групи, които икономически са директно зависими от експлоатирането на природната среда или осъществяват непосредствен контакт с животни във всекидневието, са принудени да представят себе си отново като защитници на животинските права (с уточнението, че самите права биват преформулирани).
С други думи, масовата публика е изработила сетива, настроени на темата за толерантност към животните. И ако един собственик на птицеферма или лабораторен експериментатор иска да убеди публиката, че е прав да извършва манипулации с животни, той не може да си позволи "самодостатъчни" обяснения, че пазарът го изисква, че хората са свикнали да ядат месо и да носят кожени дрехи. Напротив, той трябва да докаже, че животните в неговия периметър се чувстват добре, изглеждат добре. Акцентът трябва да пада върху животното, а не върху човека. Тъмнозелени срещу светлозелениДискриминирането на животното се оказва актуална и популярна тема за дебати. Пропагандата на екорадикалите кара аудиторията да интерпретира свободата на животното да живее в условия, максимално близки до естествените, както и правото му на живот като ключови проблеми - без значение дали отговорът е да или не. Проблеми, които не може да се отминат с лека ръка.
Затова и Animal Welfare е движение за благоденствие на животните. Позицията не се представя като пасивна: ние просто защитаваме хората, които отглеждат и използват животни, ние отговаряме на критики. Напротив, ние се борим за благоденствие на животните, ние сме зелени. Терминът благоденствие се противопоставя на термина права. Светлозелените смятат, че даването на права на животните няма автоматично да доведе до благоденствие (едно домашно куче не би живяло по-добре на улицата). Напротив, ще предизвика социални сътресения. Радикалното преструктуриране на хранителната промишленост и особено забраната на експерименталната медицина действително биха се отразили болезнено, ако се осъществят на практика. Тъмнозелените правозащитници са силни на теоретично ниво, там, където е видимо, че екологичната катастрофа е факт и са необходими глобални реформи. Те предлагат един утопичен модел, но когато той трябва да бъде реализиран, инициативата се поема от привържениците на благоденствието. Те са силни на практично ниво, защото модерната култура все още не е достигнала онова ниво на технологично развитие, при което да е напълно автономна от природата. Очевидно е, че отделянето на индустриалния човек от животните в мащабите, които изискват тъмнозелените, е проблематично и тогава идва ред на компромисите. Човекът и животните отново съществуват съвместно, но по нов взаимноизгоден начин (в това се състои и идеята за благоденствието - common wealth между хора и животни). Резултат от тези компромиси са свободно отгледаните пилета, които отскоро се появиха и на нашия пазар, контролът върху лекарствата и химикалите, с които се третират селскостопанските животни, разрешението да се ловуват само определени видове, забраната да се извършват определен тип експерименти (например в тютюневата и козметичната промишленост).
Във всички описани дотук спорове се забелязва една особеност: защитниците на правата на животните играят ролята на говорители на животните, на познавачи или интерпретатори на тяхното поведeние, цели и непосредствени необходимости. Те в известен смисъл поемат функцията да формулират идеи, ценности, права, мисли, желания вместо животните.
Същата стратегия използват и защитниците на благоденствието на животните, собствениците на домашни любимци, производителите и разпространителите на месо, мляко, яйца, кожи, лабораторните учени, ветеринарните лекари и т.н. Те наблюдават животните - кога изпитват болка, кога се намират в добра кондиция, как реагират на едни или други условия - и въз основа на тези наблюдения изграждат своята идеология. Какво всъщност искат те? В културното пространство и едните, и другите влизат в конфликт, защитавайки каузата на животното. Но самото животно остава безмълвен свидетел на борбата за своите права и социално еманципиране. Биологическата природа сякаш е поставила граница, която не може да бъде премината. Животните говорят (в смисъл, че общуват) - приемат и предават информация - но на неразбираем език. Образно казано, човекът никога не може да е сигурен какво точно мислят и искат те относно своите права или благоденствие. Извършвайки физиологични и анатомични експерименти, наблюдавайки поведението, изследвайки конструкциите, леговищата, гнездата, миграционните пътища, човекът би могъл да се досеща какво се харесва на едно животно и какво не, кое е в негова полза и кое не, но това винаги ще бъдат безкрайни приближения към наблюдавания обект. Ти казваш животно, аз подразбирам човекЖивотните се предпоставят като част от нашето общество, като повече или по-малко белязани от знака на култивираността, дори когато се намират на Северния полюс. Затова и обществото търси начини да регулира отношенията си с дивата природа, да открие реалната социална позиция, която трябва да заема животното в една ситуация на глобална екологична зависимост на всеки от всеки. Така на преден план излиза въпросът за правата и конкретната политика за тяхната защита. Но самите животни не участват в тази политика. С други думи, те не протестират, не формулират идеи, които след това да популяризират. Те демонстрират поведение, което ние не разпознаваме като "стачка", "индоктринация", "популяризиране", въпреки че зелените радикали интерпретират зооморфните представители като източници именно на културно поведение - като логичен (разбирай: рационален, закономерен) бунт на Майката-Природа срещу технологизираното индустриално общество. Но на практика протестът и формулирането на идеите в техния социално значим вид се осъществява от хората, а не от животните. В медиите, по площадите виждаме зелените и техните опоненти, които ни представят зооморфни митологеми, виждаме плакати и икони на страдащи животни, но не и самите животни, застанали зад тези плакати. Необходимо е някой да интерпретира наводнението или лошото физическо състояние на бройлера като протест, като обвинение срещу индустриалната експлоатация, за да бъде прието от широкото мнение като протест и обвинение. В този смисъл е очевидно, че протестът, обвинението, саботажът, борбата за права или благоденствие са функционални, когато се вкарват в действие от различни социални групи, явяващи се в ролята на интерпретатори, преводачи. Тъмнозелените предлагат един превод на реакциите на животното, когато е във взаимодействие с индустриализираната култура; светлозелените предлагат друг. Но и в двата случая се отнася до превод, до тълкуване.
Никой не може да е сигурен какво точно се казва в оригинала, какви мисли циркулират в мозъка на един застрашен от изчезване носорог или едно добре гледано домашно куче. Оказва се, че е по-важно какво мисли собственикът на кучето или неговия тъмнозелен опонент, отколкото самото то.
Преводачът или интерпретаторът е сигурен какво чувства самият той, как конструира представите си за света, какви са крайните му цели. Затова приемаме, че той предполага, че по аналогия нещо подобно може би чувства, цели и си представя животното. Дори би могло да приемем такова предположение за коректно, при условие, че като биологичен вид човекът също е част от фауната. Така или иначе, налице е фактът, че интерпретаторите на зооморфния материал, преводачите на животинското поведение експонират своите ценности идеи, морал и мироглед като присъщи на животното. Затова, когато се защитават правата на животните, когато се говори за тяхното благоденствие, всъщност се защитават правата на човека и се визира неговото благоденствие, неговия модел на поведение и конструиране на реалността. Животните винаги са служили като удобна метафора за изразяването на политически възгледи. Привидно се говори за избиването на бизоните, но на "заден план" би могло да се има предвид изчезването на автентичните индиански култури, чието стопанство се базира на лова на бизони. Привидно се говори за проблема с бездомните кучета, но този проблем се асоциира с бездомността изобщо: просяци, лумпени, скитници, социално слаби. На денотативно ниво се говори колко охранени, пасивни и мързеливи са домашните кучета, но на конотативно ниво аудиторията неизбежно си представя колко консумативно и свърхзадоволено е модерното общество. Кучетата се мислят като част от това общество - те са и метафора, и метонимия, чрез която се интерпретират културните взаимоотношения. Така зооморфният символ влиза в политическа употреба. Екологията като политически луксОттук нататък може да се проследи кой какъв интерес има да защитава тъмнозелени или светлозелени идеи, но това вече е предмет на разговор що е ляво и дясно, що е културен център и периферия, висок и нисък стандарт, интелектуален елит и социална дислокация. Тук ще се ограничим само до една теза, формулирана от американския икономист Лестър Търоу: "Ако погледнете страните, които се интересуват от екологизма, или хората, които го поддържат в отделните страни, ще се изумите в каква степен той отразява интересите на върхушката на средната класа.". Обяснението на Търоу е следното: "Групите с ниски доходи просто не са достигнали до онова ниво на доходите, когато по-чистата околна среда започва да заема високо място в йерархията на потребностите; често тя застрашава възможността да се получат високи доходи. Групите с много високи доходи имат възможността да игнорират проблемите на околната среда; те разглеждат екологизма като директна заплаха на своите усилия да получат още по-високи доходи." С други думи, бедният има други, по-важни проблеми за решаване от този за съхранената околна среда и обезправените животни, докато много богатият е подсигурен срещу замърсената околна среда, нещо повече, понякога именно неговата икономическа дейност - собственост върху заводи, мини, дървопреработвателни предприятия, китоловни флотилии и т.н. - е причинителят на екологичния дисбаланс (вж. Лестър Търоу: "Общество с нулевой сумой экономических възможностей", Москва, 1981, с.113-114).
А защо именно върхушката или интелектуалния елит на средната класа? Защото това е групата, която най-добре умее да маневрира на полето на масовата култура, популяризирайки зелени идеи. Ако към казаното дотук добавим един паралел с културната ситуация в Западна Европа и САЩ през периода ХVII-ХIХ в., ще открием, че конструирането на представата за природа се извършва чрез отделянето й от културния периметър. Оттук всяко радикално социално движение се стреми да пренареди границите между природа и култура, да предефинира тази опозиция. През периода ХVII-ХIХ в. елитът на средната класа популяризира идеи за завръщане към простия и природосъобразен живот, за толерантност към животните, за отказ от употреба на месо. Втората половина на ХХ в. това, което се дефинира като средна класа, се е трансформирало, но все пак част от групите, които я изграждат, изглежда, се оказват отново най-силно привлечени от идеите да се съхрани природата, да се спре замърсяването, да се спасят изчезващите видове, да се гарантира толерантно отношение към всяка форма на живот. Ако през периода ХVII-ХIХ в. елитът на средната класа популяризира идеите за състрадание към животните, аркадиянството и вегетарианството, за да атакува културните стереотипи на нисшето и висшето съсловие, да установи контрол над полето на масовата култура и да спечели политически контрол, то през ХХ в. една част от средната класа също активно експлоатира екоидеологията, за да контролира директно държавните механизми.
Днес някои социолози и икономисти са на мнение, че елитът на средната класа, трансформиран и дифузирал в т.нар. интелектуална класа (най-общо, заетите в нематериалното производство, в сферата на услугите, разпространителите на символно познание, занимаващи се с планиране, индоктриниране, обучение, социална терапия и планиране) застава на радикални тъмнозелени позиции (за "интелектуална класа" говори Питър Бъргър в "Capitalist revolution", Aldershot, 1987, p.68). А друга част от средната класа (или заетите в производството и разпространението на материални стоки и услуги) защитава умерени, "светлозелени" позиции.
Ако си позволим да използваме една метафора, светът на животните би могъл да се представи като една съседна субкултура. Ние я изследваме, но доколкото тя не е наша и затова не разполагаме с кода за разчитане на отношенията вътре в нея, проектираме върху нея собствения код. Като крайният резултат не е да се научим да разчитаме по-добре нейния код, а да се научим да разчитаме по-добре своя собствен. По същия принцип, когато се твърди, че взаимоотношенията в природата са по-естествени, по-нормални, по-хармонични от тези в човешкото общество, това се извършва чрез проектиране на вторите върху първите, като крайният резултат (или крайната цел) е преструктурирането на социалното пространство и търсенето на негов по-адекватен модел. Оттук, кампаниите за толерантност към животните през ХVIII и ХIХ в., както и екологичната политика в защита на животните през ХХ в. са насочени именно към човека и неговото общество, въпреки че акцентът се поставя върху обратната страна.


Явор Лилов

Cruelties Involved in Cosmetics and Household Products




Every year, approximately 14 million animals suffer and die in painful tests in an attempt to determine the safety of cosmetics and household products. Nearly every major brand of cosmetic and household product, such as toothpaste, lipstick, diswashing liquid, and furniture polish, are tested on animals such as rabbits and dogs. Additionally, every time a company changes its ingredients or advertises a "new" or "improved" product, the substance is then retested.

Two of the most common methods of testing are the Draize Eye Irritancy Test and the Lethal Dose 50 (or LD50) test. The Draize test is used to test substances that might get into the human eye. During this test, a certain amount of a concentrated solution is placed into the eyes of conscious albino rabbits. Their eyes are held open with clips, and many rabbits break their necks or backs as they struggle to escape. The damage to the rabbits' eyes is then recorded at intervals over a period of several. Reactions to the irritants include swelling of the eyelid, inflamation of the iris, ulceration, bleeding, and blindness. They usually receive no anesthesia or pain relieving drugs during the tests.

The LD50 test measures the amount of a toxic substance that will, in a single dose, kill half of the animals in a test group. Again, no pain killers are administered. During this test, the experimental substance is forced into the animals' throats or pumped into their stomachs by tube, sometimes causing death by stomach rupture or from the sheer bulk of the chemical dosage. Substances are also injected under the skin, into a vein, or into the lining of the abdomen. They are also often applied to the eyes, rectum, or vagina, or forcibly inhaled through a gas mask.

Many health professionals agree that both the Draize test and the LD50 test are crude and imprecise. Opthamologist Stephen Kaufman of New York University Medical Center argues that the rabbit eye is so different from the human eye that opthamologists have no use for Draize data. Similarly, Dallas Pratt, M.D. argues that LD50 test results can be affected by the age and sex of the animal, their housing and nutrition, temperature, time of day and year, and the exact method used.

Additionally, cosmetic and product tests on animals are NOT required by law. The Food and Drug Administration (FDA) only requires that the ingredients be "adequately substatiated for safety" prior to marketing, or the product must carry a warning label saying that its safety has not been determined. The FDA does not require any particular sort of tests. Testing methods are determined by the cosmetic and household product manufacturers, and the test data are used only defend the companies against consumer lawsuits.
There are many non-animal testing methods available that have proven to be more reliable and less expensive than animal tests. Alternatives include use of cell cultures, corneal and skin tissue cultures, corneas from eye banks, and computer and mathematical models. Companies can also make products using the many ingredients and combinations of ingredients that have already been determined to be safe by the Cosmetics, Toiletry and Fragrance Association.

As caring and compassionate individuals, regardless of our religious backgroud, why would we use any products whose creation has caused so much pain and suffering, when there are so many alternatives available? Jiv Daya is currently in the process of compiling a list of companies who make cruelty free products. Also, there are many products available in common department stores and supermarkets which are clearly labeled as "not tested on animals" and "contains no animal ingredients." Remember, every time you purchase or use a product that is cruelty free, you are doing your part in preventing the needless suffering of countless animals.

събота, 3 януари 2009 г.

Коледната душа на едно прасе
от Георги ГОСПОДИНОВ

Тук, от тънкия клонак на сливата, мога спокойно да наблюдавам как озверелите кокошки кълват ненаситно от още топлата ми съсирваща се до черно кръв. Кротките иначе дворни кокошки, с които до тая сутрин деляхме едно бунище. Истински лешояди, преобразени луцифери и домашни вампири. Би трябвало вече да ми е все едно. Аз лежа (не аз, а тялото ми, трябва да свиквам) в мръсния сняг досами кочината и кръвта ми попива в бялото. Една смърт можела да бъде и красива. Ножът още стои забит почти до дръжка в гърлото ми, страх ги е да не стана. Един от касапите тъкмо сега разправя как миналата година така завалили прасето и понеже този, който трябвало да забие ножа, бил нещо гъзорък и не улучил точно онова място в гърлото, та като скочило прасето, хванало си очите и като се юрнало из двора, изпосъборило касапите, дигнало на гърба си тясната кочина и рушало всичко, където мине, на смърт бягало и нищо не можело да го спре. Едно прасе, кога бяга на смърт, нищо не може го спре, потвърди един от помагачите. Стопанинът успял в суматохата да грабне вилата и я забил някъде отгоре във врата му. И бягало това прасе, така грозно бягало със забитата вила - като дракон.

На това място поглеждат към мен, по-скоро към тялото ми, което, по всичко личи, няма намерение да повтаря горната история. Тук се намесва оня, който ме храни цяла година, пуска каната с вино първо на баш касапина и сетне каната минава през всички, доволно окървавена. Глъчка, майтапи, истории...

Никога не съм вярвала, че една смърт може да причини такова удоволствие. Сега ще ми отрежат ушите да ги препекат на жарта. "То си е първото и затуй най-вкусното мезе." Сетне ще загрухтят бензиновите лампи, кожата ми ще почернее като големия казан на тия, дето ме храниха цяла година. Сетне ще ме измият отгоре със сняг, ще ме затрупат с чували да се задуша малко, ще ми изстържат четината с един голям нож, пак ще ме измият и ще ме намажат с оцет и сол (ако душата ми не беше тук на сливата, сигурно адски щеше да щипе), ще почнат да късат кожата ми на тънки парчета и шумно ще дъвчат. Знам всичко това, като че ли е било хиляди пъти, усещам го... не знам как да кажа, сякаш с кръвта си, макар у една душа да няма кръв. Клали са ни толкова зими, та не може целия този ужас и тази кръв да са се изпарили ей така.То си се пише някъде.

Ха, за малко да се стресна от една врана, която се натресе на сливата, явно подушила кръвта ми долу, вече изстинали и оваляни в сняг съсиреци. Помислих си, че може да клъвне и мене, както съм се сгушила тук, една малка свинска душа. Представих си я - врана със свинска душа. Всъщност хубаво ми е, че са ми дадени тези няколко часа на земята. Мога спокойно да наблюдавам само на няколко свински опашки от тялото си как касапинът ме, всъщност го, разрязва бавно. Боже, имам наистина забележителни вътрешности. Какви гърди, какъв далак, ами тънките ми, навити на серпентини черва... Никога не съм подозирала, че съм такава красота отвътре. Сигурна съм, че и оня, който ме разпарчетосва в момента, е доволен. Впрочем допустимо ли е за една душа да се прехласва по такава тленност. Е, все пак съм душа едва от няколко часа . За една млада душа като мен всичко е твърде неясно и любопитно. Да, просто любопитно. Странно ми е, че не усещам никакъв гняв към тези долу, дето се разпореждат с вътрешностите ми. Те само ми освободиха душата... през онази дупчица в гърлото. Не знам дали това, което вършат, е добро или зло. Една душа, при това свинска, сигурно вече е отвъд тези неща. Дори ми е жал донякъде за тях. Знам, че имат някакъв Ад, мисля, че точно така го наричат, през който минават всички, вършили грях тук на земята. А клането на едно прасе сигурно е грях. Въпреки че тези неща ги решава друг.
_________________